Andy Biersack

“Докато растем ние научаваме, че дори човекът, за когото не допускаме, че ще ни разочарова, най-вероятно ще го направи. Сърцето ти ще бъде разбивано навярно повече от един път и става по-трудно всеки път. Ти също ще разбиваш сърца. Ти ще се караш с най-добрия си приятел. Ще обвиняваш любимия си човек за нещата, които предишният е направил. Ще плачеш, защото времето лети твърде бързо и евентуално ще загубиш някой, който обичаш. Затова снимай много, смей се много и обичай сякаш никога не си бил нараняван, защото всеки 60 секунди, които прекарваш натъжен са минута на щастие, която никога няма да си върнеш.” – Анди Биурсек, Black Veil Brides

"As we grow up, we learn that even the one person that wasn’t supposed to ever let us down, probably will. You will have your heart broken probably more than once and it gets harder every time. You’ll break hearts too. You’ll fight with your best friend. You’ll blame a new love for things an old one did. You’ll cry because time is passing too fast and you’ll eventually lose someone you love. So take too many pictures, laugh too much and love like you’ve never been hurt because every sixty seconds you spend upset is a minute of happiness you’ll never, get back.” - Andy Biersack, Black Veil Brides

Sofia Rocks 2013

Нищо, че минаха дни от Sofia Rocks все още съм на стадион "Васил Левски". Все още съм там и пея Your betrayal, Tears don't fall, Benzin, Du hast... Bullet for my valentine разцепиха облаците и отвориха път на слънчевите лъчи чрез тежките тонове, а Rammstein превърнаха нощта в ден чрез всичките фойерверки, нестихващите огньове и цялата енергия, която бушуваше между тях и публиката. Цялата илюминация, която по невероятен начин се свързваше с тежката музика, това всичко ни накара да забравим къде се намираме. Преобърна представите ни за невероятно шоу и истински, тежък, но разтоварващ рок. Ще помня датата 26.07.2013 завинаги. Докато тази група разтърсваше София спрях да скачам и да пея, и си казах:"Заслужава си да се трудиш цяла година само за тези няколко часа." Споменът ми от онази вечер никога няма да избледнее. На такива концерти, насред 20 000 души, човек се чувства нищожен, но е щастлив, дори горд, че е част от едно незабравимо събитие. Благодаря на тези прекрасни музиканти! Bullet for my valentine,Rammstein, запомнете тези имена!

Радостта от летенето

Винаги съм искала да имам криле. Завиждам на птиците. Те могат да литнат, когато си поискат, да отлетят накъдето си искат. Докато ние, хората, сме принудени да влачим веригите си по калната земя.
    Намирам полета за нещо изключително красиво. Свиването и разпъването на крилете, сякаш въздухът се пропуква, а с него и времето. Обичам да наблюдавам птиците във връхната им точка на свобода.
    Да, ние не можем да летим самостоятелно, нямаме свободата да се докоснем до облаците, да бъдем близо до ангелите, да се доближим до слънцето, да изгорим и да възкръснем от пепелта си. Не можем всичко това, но можем да летим и мисля, че тук е мястото да благодаря на техниката. Самолетът – едно от най-великите изобретения на човечеството. Благодарение на него преодоляваме хиляди километри за броени часове. Това, за което човекът е мечтал вече е реалност. Да и ние можем да летим. И колко пъти съм изкала да счупя прозореца до мен и да гушна някое пухкаво облаче, да се почувствам като истинска свободна птица...
    А моментът, в който самолетът набира скорост и изведнъж се отлепва от майката Земя – това не мога да го заменя за нищо на света!
    Да, ние всички можем да летим, но може би не винаги е нужна помощта на техниката. 

Кръговратът на живота

Вали. Вали сякаш никога не е спирало, сякаш никога няма да спре. Заглеждам се през прозореца и виждам нежни, малки капки – дело на природата, разбиващи се безмилостно в грозния, мрачен асфалт. Това ли заслужават тези капки, тези ангелски сълзи? Да бъдат превърнати в кални локви – счупени огледала на човешките грешки. И докато гледам тази картина на кръговрата, осъзнавам, че и нашите надежди се разбиват по същия начин в реалността – безмилостно, мигновено. Осквернени, а недочакали дори и своята пълна реализация в съзнанието, надеждите умират. А кой подписва смъртната им присъда? Ние, нашите терзания или писалката на живота? Родени от желанието за нещо, понякога те са единственото, което имаме. Опората в живота ни, която дава път на мечтите ни, която винаги е до нас и ни напомня, че имаме мисия, която трябва да изпълним. Толкова ли е трудно да спасим надеждите си от напукания асфалт? Може би, е също толкова трудно, колкото да спасим душите си от бездната на нищото, която всеки ден взима нови жертви.
    Всичко това в името на кръговрата и страха ни от това да се опълчим на статуквото. Явно изборът стои в основата на този житейски дъжд.  

My life’s a musical

Когато се събудя сутрин, не си мисля за това когo да впечатля. Все ми е едно какво си мислят повечето хора за мен. И без това не ме познават.
    Хубавото в моя случай е, че превръщам всеки мой ден в ново представление.
    Ако има нещо, което научих за кратките 17 години, то е, че никога не трябва да се разкриваш пред другите докрай. Все ще се намери някой, готов да забие нож в гърба ти. И колкото по-малко такива хора имаш около себе си, толкова по-добре за нормалното ти съществуване. Иначе рискът си заслужава. В противен случай животът би бил скучен.
    А колко нормално може да бъде съществуването на човек, който иска да превърне живота си в изкуство? Нима той може да се затвори в някой офис цял ден и да бъде отрупан с разни “важни” – непотребни книжа?
    Оставяш зад кулисите истинското си Аз и излизаш на сцената с някоя маска. Така стоят нещата в днешния свят на лъжи и фалшиви марионетки. Или си силен и се бориш, или се оставяш на течението да те погълне.
    И чувствата винаги са оставали, остават и ще остават “облечени” в черно, чакащи своето задкулисно погребение. Самотен, разбит, амбициозен, здрав, смел, замечтан или щастлив, почти никой не се интересува от това. И по-добре те да намерят кончината си, отколкото да се превърнат в поредните клиширани етикети. Едно е сигурно – всичко започва и свършва в сърцевината ти.
    Животът ми е театър. Всеки ден се събуждам и знам, че няма как да остана невинна, защото съдбата рано или късно те прецаква.
    Излизаш на сцената и играеш представлението за деня за първи и последен път. Нямаш право на грешки. Хиляди зрители са втренчени в теб и очакват всяка една твоя реакция. В един момент всичко ти писва и искаш да подпалиш сцената, и да извикаш: “Ако искате шоу, последвайте пепелта!”. А хищниците очакват само това – да видят победата си. Единствената причина, поради която стискаш зъбите си здраво е надеждата ти за спасение. Спасение от какво, от кого? От конфликта ти с друга личност, със света или, може би, със себе си? Съвестта ти е заспала някъде дълбоко и се страхуваш да я събудиш, защото знаеш, че ще изпиташ срам. “Защо съм част от тая бутафория?” Но човек е силен, не когато създава правилата си за собствена консумация. Силен си, когато успяваш да играеш по чуждите правила успешно и от жертва се превръщаш в нападател.
    И когато си мислиш, че целият свят ти е обърнал гръб, отиди при изкуството. То ще те разбере и приюти.
    Да, драги мои, животът ми е мюзикъл. 

Чудото на природата

Винаги съм обичала морето повече от планината. Шумът на вълните; вълшебният хоризонт, където морето се свързва с небето; стъпките в пясъка, които водата прибира в прегръдките си; единствените красиви трупове – тези на мидите, които лежат на мокрия пясък единствено и само, за да бъдат подигравани от нас; Слънцето, което се спира безмилостно в небето и позлатява с лъчите си моя любимец; всичко това ми дава прекрасен повод за размисъл. Та това не е ли чудо? Не е ли чудно, че е възможно да има тонове вода, под и около които има пустиня(в лицето на плажа)?
    Водата упорито целува своята противоположност, въпреки че е отблъсквана тя не се отказва. Не можеш да затвориш и отхвърлиш нещо, което не може да бъде поставено в рамка и убито. Единственото истинско унищожение на прекрасното идва от неговата вътрешност. Когато душевната вселена изригне в супернова, можеш да бъдеш сигурен в края на едно съществуване.
    А възможно ли е нещо толкова земно като морето да приключи с изригване на нещо толкова космическо? Всичко е възможно, само че в цялата природна система ние, хората, не се вписваме. Живеем със самочувствието, че ние сме връх в нея, но си мисля, че вместо висши същества, сме се превърнали в “СТРАХотни” чудовища. Единствени по рода си, унищожаваме средата, от която сме зависими, в която живеем. Поздравления!

За първата ми среща с театъра

                     

    Никога няма да забравя този вълшебен момент. Сякаш още се случва, още не е свършило действието. Всеки миг “проблясва” кристално ясно в съзнанието ми. Обиновено спомените ни се струват като красив сън, но този спомен все още не е извървял пътя си докрай. Все още не се е архивирал и, може би, не е редно да се нарича “спомен”.
    Първата ми среща с театъра ме венча с изкуството завинаги.
    Всичко се случи през 2001год. Бях твърде малка, но въпреки това получих билет за театър(разбира се, благодарение на майка ми). Стоях в залата с палто и шапка, периодът беше кризисен за България и отопление нямаше в театъра. Това за мен нямаше никакво значение, единственото, което ме вълнуваше беше предстоящото представление – “Сънят” по Джулиан Барнс в изпълнение на Мариус Куркински.
    Когато актьорът застана на сцената, сам срещу многобройната публика, и ни въведе в коренно различен свят, нещо в мен трепна. Гледах Мариус и несъзнателно се чудех дали е възможно един единствен човек да бъде толкова много хора. Да играе само на една сцена, а същевременно да ни отнася на различни места. Да бъде когото си поиска, когато си поиска, но да не забравя себе си. По-късно разбрах, че в света на театъра няма невъзможни неща. Крехкото ми същество беше завладяно от гения на този човек. Когато талантът се срещне с искуството, се получава вълшебство, което те отнася в друг свят. По този начин, още на 6 години, подсъзнателно разбрах на какво е способно изкуството, а любовта ми към него се “роди” желана и напълно осъзната.
    Преди в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, стените бяха сини, а столовете – червени. Днес стените са червени, а столовете – сини. Днес всичко е по-бляскаво, но всеки път, когато влизам в тази зала пред мен “изниква” онзи студен образ на безизходицата(не че сега състоянието в държавата не е същото), който те притиска и притиска. Но дори тогава хората бяха “жадни” за изкуство.
    Може би човек винаги има първа, но не и последна среща с тази сладка отрова. А кой знае? Може би, винаги, когато влизам в залата, се срещам с театъра за първи път. Лесно е да си “затвориш” очите си за красотата, но сърцето винаги избира правилния път. Нищо, че в днешно време пътят на изкуството е смятан за отпадъчен, безполезен и лош, защото не може да бъде разбран от масата. Не всичко трябва да бъде разбрано. Някои неща просто трябва да се обичат.