Ето какво си мисля

Знам, че след като прочетете всичко това, ще ми кажете: “Не си права”. Защо да не съм права? Нали живеем в демократично общество и всеки може да изразява мнението си свободно?

    Животът не е нито лесен, нито труден. Той не е нито дълъг, нито толкова кратък. Имаш време да скърбиш, да се радваш, да си нараняван, да обичаш, да мързелуваш, но най-вече да бъдеш себе си и да се променяш. Имаш време за всичко, но си мислиш, че времето няма време за теб. Това не е вярно.
    Винаги има и ще има хора, които ти се подиграват, мразят, ненавиждат. Винаги ще има и такива, които не могат да си представят живота без теб. Игнорирай онези, които не харесваш и отдай вниманието си на тези, които обичаш.
    Всеки мрази скръбта, но и тя дава много, защото в такива моменти разбираш неща за себе си и другите. А радостта е безценна. Тя открива пътя към щастието. То често ни се струва недостижимо, но съществува. Няма нещо, което да съществува и да е недостижимо. Винаги има начин.
    Всеки от нас е бил нараняван. Всеки от нас наранява. Сигурна съм. Но раните не са ли плод на долна омраза, породена от горчива любов? И все пак, всичко, което ти остава в един момент е способността ти да обичаш.
     Няма родител, учител или възрастен като цяло, който не е правил забележка на някое дете за мързела. Разберете, това, което вие наричате “мързел” е почивка за нас. Училището(поне по-голямата част от предметите) ни убива, затваря. Аз съм от тези, които израстнаха с хард рок и хеви метъл, а по душа са пънкари. Не сме глупави и можем да преценим кога да работим и кога да си почиваме. Това не е тъпо оправдание, че не искаме да прочетем повечето от книгите, които влизат в задължителната подготовка. Дайте ни Тери Пратчет и Дж.К.Роулинг. Но не, в случая никой не е виновен. Системата ни изкривява. Отнема свободата и на учителите, и на учениците.
    “Бъди себе си” – колко комерсиализирана, но вярна фраза. Е, аз се опитвам да бъда такава, каквато съм, но да бъдеш човек е толкова скучно. Оплакваш се на другите за щяло и нещяло. Нараняваш, за да отмъстиш за грешките на някой друг. Не можеш да си намериш място, което да ти харесва на 100%, колкото и да пътуваш. Ето защо съм склонна да се призная за паднал ангел, чийто домашен любимец е еднорог е преливащи цветове. Разбира се, обществото би ме затворило в лудница. Ако съм безсърдечна, ще кажат, че съм чудовище. Ако се отрека от религията си, ще кажат, че нямам срам. Ако ми се пее и пея фалщиво, ще кажат, че съм некадърна. Ако не уча и бягам от училище, за да свиря в рок група, ще кажат, че съм упаднала. Ако не поздравя учител, който се е заяждал с мен, ще кажат, че съм невъзпитана. Ако казвам истината, ща кажат, че съм  жестока и брутална. В такъв случай защо навсякъде пише:”Бъди себе си.”? Защото на думи всичко е лесно.
    Затова просто живей! Когато страдаш – изстрадвай всичко докрай. Когато обичаш – обичай без задръжки. Когато се бунтуваш – бунтувай се без страх. Когато мързелуваш – мързелувай без угризения. Когато се усмихваш – усмихвай се до ушите. Когато се гордееш – дай причина на хората да запомнят името ти. Когато викаш – викай и не щади гласа си. Когато прощаваш – прощавай без задни мисли. Бягай, не спирай, не се замисляй прекалено много, поеми си въздух и продължавай. Никой от нас няма спирачки. Свободни сме дошли на този свят и свободни си отиваме. Принудени сме да се влачим с тежки окови, но ни е дадена сила и можем да ги строшим. Каквото и да става – мечтай! Мечтите са едно от най-свободните неща.
    А относно времето – то е просто човешка измислица. 

Свободата

                                         

    Винаги съм се питала какво ли е да бъдеш истински свободен. Може би ние никога няма да разберем това. Всеки е привързан, да не кажа и “пристрастен” към нещо. Нещо, без което не може да живее. Но понякога намирам време, макар и малко, и гледам звездите. Те – милиони, аз – една. Замислям се тогава какво е свобода. Тя в своя чист, неопетнен вид. Неосъзната. Недостижима. Химера. Давам си сметка, че точно тялото е това, което ни приковава. Тялото не с неговата материалност, а тялото и съзнанието, привикнали с цивилизацията. Докато гледам звездите мога да се почувствам истински свободна. Също като тях. Свободата е състояние на духа, но и избор. Историята, обаче, ни показва, че дръзнали да направят своя избор са наказвани често със смърт. А днес, когато си мислим, че сме истински свободни, в същност, сме най-приковани. Претрупвани сме ежеминутно с ненужна информация.
    Понякога ми се иска да имам криле. Да летя. Къде бих отишла? Не знам, но със сигурност не бих се застояла на едно място.
    А относно звездите – те могат да бъдат най-добрата компания на един човек, страдащ от синдорма Summertime sadness. В такъв момент осъзнаваш колко самотен можеш да бъдеш в своята свобода. И колко свободен в собственото си падане в случай, че някой е отрязъл крилете ти.


”Думи – смисъл и зов:
свобода и любов!
За любовта бих презрял
и смъртта.
За свободата бих пожертвал
любовта.” – Шандор Петьофи

Синдромът Summertime sadness

Може би е странно, че през зимата пиша за лятото, но сутрин се събуждам с тази мисъл и вечер, като си легна, пак си мисля за това. Тук ще пиша повече за синдромът, който то предизвиква.
    Summertime sadness е познатата ни на всички песен, но лично аз я харесвам, защото тя ме “пренася” в лятото. Напомня ми за всичко случило се. За щурите моменти с приятелите ми. Когато напук на забраните правиш каквото си поискаш, а после си счупваш краката от тичане. За дългите разходки и удоволствието да видиш някой познат. За хилядите разговори с една от най-добрите ми приятелки, която чувствам повече като своя сестра. Лятото ни събира, защото зимата ни разделя в различни държави. За летните нощи, когато можеш да гледаш звездите с часове и да си мислиш за онази една душа с надеждата и тя да мисли за теб. За удоволствието да ядеш сладолед и да пиеш студен чай докато се наслаждаваш на топлия, ефирен ветрец. За старанието да разкриеш магията, която кара морето и небето да се сливат в едно на тънката граница наречена хоризонт. За разходките по плажа и онзи момент, в който се обръщаш назад да видиш стъпките си по пясъка и установяваш, че вълните отдавна са ги прибрали в необятните си прегръдки. Може би вече се ядосвате, защото ви напомних за щастието, което нито един от останалите сезони не може да донесе. За онази носталгия, която ви натъжава, но тъгата не е болезнена.
    Един от най-тъжните ми моменти е този, в който осъзнавам, че лятото си отива и ми се иска да кажа: “Kiss me hard before you go”.
    Да, все още е януари, а до лятото остават.... не, не искам да си помисля колко остава до него. Само ми е любопитно какво ли ще се случи, защото всички знаем, че всяко лято си има своята история. 

2 милиона евро?! Да не би това да е някаква изврaтена шега?!

Преди няколко дена реших вече да не пиша за чалгата, защото и да пиша и да не пиша е все тая. Какво ме провoкира сега ли? Ами...как ви се струват 2 милиона евро, отпуснати от европейския съюз за чалгата? Но сега нямам намерение да критикувам поп-фолка. Разбира се, не си мислете, че ще го пренебрегна.  За него ще имам отделна “честитка”.
    Всъщност, за първи път не знам какво да кажа. Сякаш някой е отнел възможността ми се да изразявам. Тъкмо се говореше за криза в чалгарския бизнес и ето, радостта ми не продължи дълго. Господата европейци ще подкрепят бедните ни, умиращи от глад, но високо интелигентни и талантливи до безумие представители на майка България – чалгариТЕ. “Я, елатe пиленца при батко, да ви нахрани сладко, сладко” – това трябва да се пада част от втория официален химн на ЕС. Прост народ най-добре се управлява. В случая народът гласува: “Ела вълчо и ме изяж.” Нима европейците са слепи? Истинската ни култура е като еделвайс в Сахара. Какво се случва, ей, творци? Отново ли ще се гърчим под камшика на безхаберието? Да си творец означава да си и бунтовник. Изкуството не може, не трябва да е мирно. То не е мъртво. То живее, то се развива, то чувства, то страда, а при нас то....умира. Тъпчат го хора, които даже не се посещавали България, а вдигат и двете си ръцe в подкрепа на най-големия ни враг. Потресена, не, чувствам се омърсена. Принудени сме да търпим неща, които никой не е заслужил. С тези 2 милиона евро ще се купува нова техника, за да може чалгата да постигне пълен разцвет. Ами така де, както е тръгнало, другата музика, на която Космосът ще се наслади е родният ни поп-фолк.
    Браво Европа! Сега виждам смисълът в това да бъдем член на твоя псевдо съюз.
    Европейски политици и културоведи, приемете моите най-искрени поздравления!   

2012-та си отиде

Всяка година ни учи на нещо съществено. Повечето от нас предпочитат да ядат и пият на 31 декември без да си дават равносметка за това, което им се е случило. Не че аз не се забавлявам, но винаги на тази дата си казвам: „Чакай, към какво ще се стремя през новата година, ако не разбера докъде съм стигнала през старата?” И така в този кратък отрязък от времето, между застрашителните пуйка и вино, се спирам, затварям се в себе си и... си отдъхвам.
    2012г. ми предостави много теми за размисъл и ми показа, че човек трябва да оцелява напук на световната месомелачка. Накара ме да повярвам в най-ценните уроци, а именно житейските.
    Всеки миг трябва да живеем пълноценно и докрай, защото животът е по-кратък отколкото си мислим. Не трябва да се страхуваме от никого и нищо, защото страхът убива всичко прекрасно и ни оковава в плена на параноята. Ученето те затваря с химикал в ръка, писане и тесногръд стремеж към по-висока оценка. Учението разширява кръгозора ти и те освобождава. Не е редно да учим и да научаваме, а да СЕ учим и поучаваме. Не е редно да изивяваме и преживяваме. Просто да живеем!
    Провалът е по-важен от успеха, защото той ти дава по-ценен урок. Всеки може да бъде на върха, но не всеки може да оцелее в калта. Винаги по-силни са тези, които първо са паднали.
    Срещата със злото е по-важна от срещата с доброто. Злото без да иска подхранва твоята доброта и те насърчава в борбата за справедливостта.
    Вярата е по-ценна от религията. Религията те отправя към Богът – съвършенство, затваря те и те изсушава между страниците на Библията. Наказва те жестоко, ако си праведен, но някъде си сгрешил. Но тя е тази, която е готова да прости на престъпника. Тя е тази, която те кара да се примиряваш. Вярата ти дава свобода. Правù, каквото сметнеш за добре и се стремù към втрешно опознаване. Тя не наказва, а поучава. Изисква да повярваш независимо в какво или кого. Ако искаш, в самия себе си. „Вярата в нещо го кара да се случи” – Франк Лойд Райт.
    Бъди бунтовник и винаги се опълчвай на течението, не се оставяй на водовъртежа.
    Не се старай към съвършенство. То не съществува. „Перфекционизмът е суета” – Декланд  Доннеллан.
    Навсякъде пише: „Бъди себе си.”, ами ако това себе си не ти харесва? Не се  старай да промениш света и да посочваш грешките на другите. Опитай се да достигнеш до дълбините на душата си и започни собствената си промяна.
    Горещо се надявам, че 2013г. ще бъде по-добра, по-здрава, по-успешна, по-свободна, по-разбрана, по-мъдра и изпълнена с любов.
    Все пак, лицемерно ли ще е, ако кажа: „Благодаря ти, 2012-та.”?

Първият сняг

    Вървях по празните улици и усещах привкуса на първия за сезона сняг. Вятърът беше безмилостен, а меките снежинки режеха лицето ми. Едвам успявах да отварям очите си. Притеснено ми беше да не се блъсна в някой заблуден минувач, някой като мен.
    Когато вятърът смени посоката си, ми хрумна да се огледам. Вдигнах поглед нагоре. Беше невероятно красива гледка. Снежинките летяха хаотично във въздуха, необезпокоявани. На гравитацията й беше нужно време, за да ги прикове в своята прегръдка. На тях им се искаше просто да избягат, да продължават да бъдат същите безгрижни снежинки. Тези, които ме прорязваха. Всичко се случи много бързо, но имах чувството, че съм намерила отрязък от вечността и съм успяла да го задържа.
    После...после вятърът отново “тръгна” войнствено срещу мен. Искаше ми се да изкрещя, да му кажа да не бъде такъв, но не намерих сили. Почувствах се прекалено нищожна в състава на голямото. Давам си сметка, че може би, всички сме такива. Поне по-голямата част.
    Стигнах до улицата, на която живея. Тази улица, която през топлите дни е домът на детския смях. Асфалтът й крие следите на велосипедите. Тя слуша мълчаливо хилядите разкази и дава път на мечтите. Сега тя е безжизнена и замръзнала. Разбрах колко много обичам лятото. Приканвам го в ума си чрез спомените и то винаги стопля премръзналата му душа. Не искам да си помислям колко дни трябва да намерят своята кончина, за да може любимият ми сезон да възкръсне отново.
    Убедена съм, че времето лети по-бързо, когато не мислим за него. И животът, казват, минавал така. Хората умират, но сезоните продължават да живеят. Един човек винаги е готов и очаква с нетърпение лятото на своя живот, но подготвен ли е за неговата зима?

За тънката граница между простащината и помията. Кой кого заблуждава и овчи ли е българският народ по отношение на собствената си култура?

    Потънали сме в простотия или помия? Все още ми е трудно да ги различа, защото границата между тях е много тънка. Едно е сигурно – те са взаимно свързани. Склонна съм да твърдя, че помията произлиза от простотията. Но кой е виновен? Виновна ли е простотията, че си е такава? Осъзнава ли това? Едвали. Това е все едно да обвинявате някого, защото се е родил в еди-какво си семейство. Човек не си избира семейството, така и простотията не си е избрала “родителите”. В този случай обаче народът се явява родителят и той сам може да избере какво да бъде детето му. За съжаление, обществото, в което сме принудени да живеем, е тесногръдо. Създава неосъзната простащина, която не забелязва(това не означава, че тя е незабележима!), а още по-лошото – харесва я до безкрайност. И така поколение след поколение България възпитава децата си по метода на чалгаризирането. Малко дрехи, нищожна “музика”, текстове – лишени от смисъл, високобюджетни продажби, закърнял мозък. Добре дошли в нашата мила Родина! Но това ли е само България? Ами къде отиде онази България с героите и пазителите на родното. С доброто образование и интелектуалците?
    Друг много важен въпрос е: “Овчи ли е българският народ по отношение на собствената си култура?” Не исках да го казвам, но истината ще избоде очите ни(не че няма и “слепи” у нас) – ДА! Да, овчи е. Под “култура” престанете да разбирате само колко книги е прочел човек. Културата се изразява в контактуването, маниерите, уважението, търпението, съгласието и деликатното изразяване на собствено си мнение. Не “Бегай уе!”, “Глупости!”. И не мога да разбера защо хора от цялата България са изпращани в Пловдив с израза “майната ти!”. Да не би нашият град да е най-кебабчийският?! От друга страна сме овце, защото допускаме в учебниците по музика за първи клас да се публикуват текстовете на чалга песните, но да не се учи що е диез и бемол – затруднява дечицата! Ама моля ви се! Тъпчи там и това! Прост народ най-добре се управлява! “Vox populi – vox Dei” – “Глас народен – глас Божи”. Ето това обаче диктува народът – чалга до дупка. Стигнахме до дъното на септичната яма и въпреки това продължаваме да дълбаем надолу и надолу, интересно ми е – докъде? Ще видим в най-СКОРО време.
    За казаното тук много хора ще ме “оплюят”, но моля ви – не убивайте артистът!* Творците днес са забравени, защото се интересуват от творчеството на Бетовен(не този, който лае!) и Моцарт(не шоколадовият!), от Достоевски и Шекспир(не клишетата) и много други. Помията, простотията и овчият избор – наши примери, които ни водят към едно все по-избледняващо съществуване.    

    “Свестните у нас считат за луди” е казал Ботев. Къде си ти сега, безсмъртний човече? Ела и виж ти за какво се жертва и в момента ние какво жертваме.
_________________________________________________________

*Важна бележка: научете се да правите разлика между артист и актьор!
Актьор – изпълнител на роли в театъра и киното.
Артист – човек, който се занимава с изкуство изобщо.