За първата ми среща с театъра

                     

    Никога няма да забравя този вълшебен момент. Сякаш още се случва, още не е свършило действието. Всеки миг “проблясва” кристално ясно в съзнанието ми. Обиновено спомените ни се струват като красив сън, но този спомен все още не е извървял пътя си докрай. Все още не се е архивирал и, може би, не е редно да се нарича “спомен”.
    Първата ми среща с театъра ме венча с изкуството завинаги.
    Всичко се случи през 2001год. Бях твърде малка, но въпреки това получих билет за театър(разбира се, благодарение на майка ми). Стоях в залата с палто и шапка, периодът беше кризисен за България и отопление нямаше в театъра. Това за мен нямаше никакво значение, единственото, което ме вълнуваше беше предстоящото представление – “Сънят” по Джулиан Барнс в изпълнение на Мариус Куркински.
    Когато актьорът застана на сцената, сам срещу многобройната публика, и ни въведе в коренно различен свят, нещо в мен трепна. Гледах Мариус и несъзнателно се чудех дали е възможно един единствен човек да бъде толкова много хора. Да играе само на една сцена, а същевременно да ни отнася на различни места. Да бъде когото си поиска, когато си поиска, но да не забравя себе си. По-късно разбрах, че в света на театъра няма невъзможни неща. Крехкото ми същество беше завладяно от гения на този човек. Когато талантът се срещне с искуството, се получава вълшебство, което те отнася в друг свят. По този начин, още на 6 години, подсъзнателно разбрах на какво е способно изкуството, а любовта ми към него се “роди” желана и напълно осъзната.
    Преди в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, стените бяха сини, а столовете – червени. Днес стените са червени, а столовете – сини. Днес всичко е по-бляскаво, но всеки път, когато влизам в тази зала пред мен “изниква” онзи студен образ на безизходицата(не че сега състоянието в държавата не е същото), който те притиска и притиска. Но дори тогава хората бяха “жадни” за изкуство.
    Може би човек винаги има първа, но не и последна среща с тази сладка отрова. А кой знае? Може би, винаги, когато влизам в залата, се срещам с театъра за първи път. Лесно е да си “затвориш” очите си за красотата, но сърцето винаги избира правилния път. Нищо, че в днешно време пътят на изкуството е смятан за отпадъчен, безполезен и лош, защото не може да бъде разбран от масата. Не всичко трябва да бъде разбрано. Някои неща просто трябва да се обичат.  

Актьорът - сам или самотен?

Мислила съм си върху въпроса дали актьорът е сам или самотен.
    Много хора смятат, че животът на актьорите се състои само в славата, огрявана от прожекторите. Тежките статуетки и червеният килим. Многоцветният грим и скъпите костюми. Всъщност, двете маски деликатно прикриват истината за тази професия.
    Дразня се на изказвания като: „Е, какво му е трудното? Няколко думи да запомниш – това е!”
    Знаете ли, че актьорската професия е една от най-трудните? Знаете ли колко жертви изисква тя? Понякога текстът е един от най-малките проблеми. За да може една роля да се изиграе подобаващо, са нужни хиляди упражнения за дикция, диафрагма, походка, поведение на сцената, партньорство. Но тук вече изниква друг въпрс – ако някой се справя отлично с тези задачи, може ли той да е добър актьор? Не можеш да играеш и да вникнеш в ролята без да състрадаваш на героя, без да приемаш неговите проблеми като свои, той ти остава чужд. Трябва да достигнеш до дълбините на душата му, но първо трябва да разкриеш своята. Ако да си математик се изразява в това да боравиш с числата, да си актьор означава да си самото число и да се съгласуваш с останалите.
    Колкото и да си мислите, че режисьорите стоят зад актьорите неотлъчно и всичко се получава благодарение на тях – не е точно така. Режисьорът помага безкрайно много, но актьорът е сам с душата си, с героя и най-вече на сцената. Самотата го дарява и той има пълното право да експериментира, да се променя и да бъде. Но това да си сам не означава да си самотен. Може ли някой, който през живота си се е превъплъщавал в най-различни роли, да се чувства самотен? Не би трябвало, но се случва. Има случаи, в които всеки ден сменяш всякакви маски, но когато свалиш и последната, изражението ти се е променило. Оглеждаш в огледалото и искаш да „прочетеш” душата си чрез погледа, но той е празен също като нея. А на следващата вечер трябва да си нов човек.
    Изморяваща е актьорската професия. Трябва да убеждаваш най-добрия си приятел – публиката, в истината чрез лъжа. Трябва да я накараш да ти повярва, но първо трябва да повярваш в себе си. Може би си задавате въпроса: „Защо е всичко това?” Струва си да дадеш всичко от себе си само за онези няколко минути с разперени ръце срещу залата. Когато можеш вече да свалиш маската и да се поклониш такъв, какъвто си в реалността.
    Актьорът е един обикновен човек с необикновено призвание.
    И ако наистина светът е сцена и ние всички сме актьори, 27 март не е единственият празник на театъра. Всеки ден е театрален.

Ето какво си мисля

Знам, че след като прочетете всичко това, ще ми кажете: “Не си права”. Защо да не съм права? Нали живеем в демократично общество и всеки може да изразява мнението си свободно?

    Животът не е нито лесен, нито труден. Той не е нито дълъг, нито толкова кратък. Имаш време да скърбиш, да се радваш, да си нараняван, да обичаш, да мързелуваш, но най-вече да бъдеш себе си и да се променяш. Имаш време за всичко, но си мислиш, че времето няма време за теб. Това не е вярно.
    Винаги има и ще има хора, които ти се подиграват, мразят, ненавиждат. Винаги ще има и такива, които не могат да си представят живота без теб. Игнорирай онези, които не харесваш и отдай вниманието си на тези, които обичаш.
    Всеки мрази скръбта, но и тя дава много, защото в такива моменти разбираш неща за себе си и другите. А радостта е безценна. Тя открива пътя към щастието. То често ни се струва недостижимо, но съществува. Няма нещо, което да съществува и да е недостижимо. Винаги има начин.
    Всеки от нас е бил нараняван. Всеки от нас наранява. Сигурна съм. Но раните не са ли плод на долна омраза, породена от горчива любов? И все пак, всичко, което ти остава в един момент е способността ти да обичаш.
     Няма родител, учител или възрастен като цяло, който не е правил забележка на някое дете за мързела. Разберете, това, което вие наричате “мързел” е почивка за нас. Училището(поне по-голямата част от предметите) ни убива, затваря. Аз съм от тези, които израстнаха с хард рок и хеви метъл, а по душа са пънкари. Не сме глупави и можем да преценим кога да работим и кога да си почиваме. Това не е тъпо оправдание, че не искаме да прочетем повечето от книгите, които влизат в задължителната подготовка. Дайте ни Тери Пратчет и Дж.К.Роулинг. Но не, в случая никой не е виновен. Системата ни изкривява. Отнема свободата и на учителите, и на учениците.
    “Бъди себе си” – колко комерсиализирана, но вярна фраза. Е, аз се опитвам да бъда такава, каквато съм, но да бъдеш човек е толкова скучно. Оплакваш се на другите за щяло и нещяло. Нараняваш, за да отмъстиш за грешките на някой друг. Не можеш да си намериш място, което да ти харесва на 100%, колкото и да пътуваш. Ето защо съм склонна да се призная за паднал ангел, чийто домашен любимец е еднорог е преливащи цветове. Разбира се, обществото би ме затворило в лудница. Ако съм безсърдечна, ще кажат, че съм чудовище. Ако се отрека от религията си, ще кажат, че нямам срам. Ако ми се пее и пея фалщиво, ще кажат, че съм некадърна. Ако не уча и бягам от училище, за да свиря в рок група, ще кажат, че съм упаднала. Ако не поздравя учител, който се е заяждал с мен, ще кажат, че съм невъзпитана. Ако казвам истината, ща кажат, че съм  жестока и брутална. В такъв случай защо навсякъде пише:”Бъди себе си.”? Защото на думи всичко е лесно.
    Затова просто живей! Когато страдаш – изстрадвай всичко докрай. Когато обичаш – обичай без задръжки. Когато се бунтуваш – бунтувай се без страх. Когато мързелуваш – мързелувай без угризения. Когато се усмихваш – усмихвай се до ушите. Когато се гордееш – дай причина на хората да запомнят името ти. Когато викаш – викай и не щади гласа си. Когато прощаваш – прощавай без задни мисли. Бягай, не спирай, не се замисляй прекалено много, поеми си въздух и продължавай. Никой от нас няма спирачки. Свободни сме дошли на този свят и свободни си отиваме. Принудени сме да се влачим с тежки окови, но ни е дадена сила и можем да ги строшим. Каквото и да става – мечтай! Мечтите са едно от най-свободните неща.
    А относно времето – то е просто човешка измислица. 

Свободата

                                         

    Винаги съм се питала какво ли е да бъдеш истински свободен. Може би ние никога няма да разберем това. Всеки е привързан, да не кажа и “пристрастен” към нещо. Нещо, без което не може да живее. Но понякога намирам време, макар и малко, и гледам звездите. Те – милиони, аз – една. Замислям се тогава какво е свобода. Тя в своя чист, неопетнен вид. Неосъзната. Недостижима. Химера. Давам си сметка, че точно тялото е това, което ни приковава. Тялото не с неговата материалност, а тялото и съзнанието, привикнали с цивилизацията. Докато гледам звездите мога да се почувствам истински свободна. Също като тях. Свободата е състояние на духа, но и избор. Историята, обаче, ни показва, че дръзнали да направят своя избор са наказвани често със смърт. А днес, когато си мислим, че сме истински свободни, в същност, сме най-приковани. Претрупвани сме ежеминутно с ненужна информация.
    Понякога ми се иска да имам криле. Да летя. Къде бих отишла? Не знам, но със сигурност не бих се застояла на едно място.
    А относно звездите – те могат да бъдат най-добрата компания на един човек, страдащ от синдорма Summertime sadness. В такъв момент осъзнаваш колко самотен можеш да бъдеш в своята свобода. И колко свободен в собственото си падане в случай, че някой е отрязъл крилете ти.


”Думи – смисъл и зов:
свобода и любов!
За любовта бих презрял
и смъртта.
За свободата бих пожертвал
любовта.” – Шандор Петьофи

Синдромът Summertime sadness

Може би е странно, че през зимата пиша за лятото, но сутрин се събуждам с тази мисъл и вечер, като си легна, пак си мисля за това. Тук ще пиша повече за синдромът, който то предизвиква.
    Summertime sadness е познатата ни на всички песен, но лично аз я харесвам, защото тя ме “пренася” в лятото. Напомня ми за всичко случило се. За щурите моменти с приятелите ми. Когато напук на забраните правиш каквото си поискаш, а после си счупваш краката от тичане. За дългите разходки и удоволствието да видиш някой познат. За хилядите разговори с една от най-добрите ми приятелки, която чувствам повече като своя сестра. Лятото ни събира, защото зимата ни разделя в различни държави. За летните нощи, когато можеш да гледаш звездите с часове и да си мислиш за онази една душа с надеждата и тя да мисли за теб. За удоволствието да ядеш сладолед и да пиеш студен чай докато се наслаждаваш на топлия, ефирен ветрец. За старанието да разкриеш магията, която кара морето и небето да се сливат в едно на тънката граница наречена хоризонт. За разходките по плажа и онзи момент, в който се обръщаш назад да видиш стъпките си по пясъка и установяваш, че вълните отдавна са ги прибрали в необятните си прегръдки. Може би вече се ядосвате, защото ви напомних за щастието, което нито един от останалите сезони не може да донесе. За онази носталгия, която ви натъжава, но тъгата не е болезнена.
    Един от най-тъжните ми моменти е този, в който осъзнавам, че лятото си отива и ми се иска да кажа: “Kiss me hard before you go”.
    Да, все още е януари, а до лятото остават.... не, не искам да си помисля колко остава до него. Само ми е любопитно какво ли ще се случи, защото всички знаем, че всяко лято си има своята история. 

2 милиона евро?! Да не би това да е някаква изврaтена шега?!

Преди няколко дена реших вече да не пиша за чалгата, защото и да пиша и да не пиша е все тая. Какво ме провoкира сега ли? Ами...как ви се струват 2 милиона евро, отпуснати от европейския съюз за чалгата? Но сега нямам намерение да критикувам поп-фолка. Разбира се, не си мислете, че ще го пренебрегна.  За него ще имам отделна “честитка”.
    Всъщност, за първи път не знам какво да кажа. Сякаш някой е отнел възможността ми се да изразявам. Тъкмо се говореше за криза в чалгарския бизнес и ето, радостта ми не продължи дълго. Господата европейци ще подкрепят бедните ни, умиращи от глад, но високо интелигентни и талантливи до безумие представители на майка България – чалгариТЕ. “Я, елатe пиленца при батко, да ви нахрани сладко, сладко” – това трябва да се пада част от втория официален химн на ЕС. Прост народ най-добре се управлява. В случая народът гласува: “Ела вълчо и ме изяж.” Нима европейците са слепи? Истинската ни култура е като еделвайс в Сахара. Какво се случва, ей, творци? Отново ли ще се гърчим под камшика на безхаберието? Да си творец означава да си и бунтовник. Изкуството не може, не трябва да е мирно. То не е мъртво. То живее, то се развива, то чувства, то страда, а при нас то....умира. Тъпчат го хора, които даже не се посещавали България, а вдигат и двете си ръцe в подкрепа на най-големия ни враг. Потресена, не, чувствам се омърсена. Принудени сме да търпим неща, които никой не е заслужил. С тези 2 милиона евро ще се купува нова техника, за да може чалгата да постигне пълен разцвет. Ами така де, както е тръгнало, другата музика, на която Космосът ще се наслади е родният ни поп-фолк.
    Браво Европа! Сега виждам смисълът в това да бъдем член на твоя псевдо съюз.
    Европейски политици и културоведи, приемете моите най-искрени поздравления!   

2012-та си отиде

Всяка година ни учи на нещо съществено. Повечето от нас предпочитат да ядат и пият на 31 декември без да си дават равносметка за това, което им се е случило. Не че аз не се забавлявам, но винаги на тази дата си казвам: „Чакай, към какво ще се стремя през новата година, ако не разбера докъде съм стигнала през старата?” И така в този кратък отрязък от времето, между застрашителните пуйка и вино, се спирам, затварям се в себе си и... си отдъхвам.
    2012г. ми предостави много теми за размисъл и ми показа, че човек трябва да оцелява напук на световната месомелачка. Накара ме да повярвам в най-ценните уроци, а именно житейските.
    Всеки миг трябва да живеем пълноценно и докрай, защото животът е по-кратък отколкото си мислим. Не трябва да се страхуваме от никого и нищо, защото страхът убива всичко прекрасно и ни оковава в плена на параноята. Ученето те затваря с химикал в ръка, писане и тесногръд стремеж към по-висока оценка. Учението разширява кръгозора ти и те освобождава. Не е редно да учим и да научаваме, а да СЕ учим и поучаваме. Не е редно да изивяваме и преживяваме. Просто да живеем!
    Провалът е по-важен от успеха, защото той ти дава по-ценен урок. Всеки може да бъде на върха, но не всеки може да оцелее в калта. Винаги по-силни са тези, които първо са паднали.
    Срещата със злото е по-важна от срещата с доброто. Злото без да иска подхранва твоята доброта и те насърчава в борбата за справедливостта.
    Вярата е по-ценна от религията. Религията те отправя към Богът – съвършенство, затваря те и те изсушава между страниците на Библията. Наказва те жестоко, ако си праведен, но някъде си сгрешил. Но тя е тази, която е готова да прости на престъпника. Тя е тази, която те кара да се примиряваш. Вярата ти дава свобода. Правù, каквото сметнеш за добре и се стремù към втрешно опознаване. Тя не наказва, а поучава. Изисква да повярваш независимо в какво или кого. Ако искаш, в самия себе си. „Вярата в нещо го кара да се случи” – Франк Лойд Райт.
    Бъди бунтовник и винаги се опълчвай на течението, не се оставяй на водовъртежа.
    Не се старай към съвършенство. То не съществува. „Перфекционизмът е суета” – Декланд  Доннеллан.
    Навсякъде пише: „Бъди себе си.”, ами ако това себе си не ти харесва? Не се  старай да промениш света и да посочваш грешките на другите. Опитай се да достигнеш до дълбините на душата си и започни собствената си промяна.
    Горещо се надявам, че 2013г. ще бъде по-добра, по-здрава, по-успешна, по-свободна, по-разбрана, по-мъдра и изпълнена с любов.
    Все пак, лицемерно ли ще е, ако кажа: „Благодаря ти, 2012-та.”?