Кръговратът на живота

Вали. Вали сякаш никога не е спирало, сякаш никога няма да спре. Заглеждам се през прозореца и виждам нежни, малки капки – дело на природата, разбиващи се безмилостно в грозния, мрачен асфалт. Това ли заслужават тези капки, тези ангелски сълзи? Да бъдат превърнати в кални локви – счупени огледала на човешките грешки. И докато гледам тази картина на кръговрата, осъзнавам, че и нашите надежди се разбиват по същия начин в реалността – безмилостно, мигновено. Осквернени, а недочакали дори и своята пълна реализация в съзнанието, надеждите умират. А кой подписва смъртната им присъда? Ние, нашите терзания или писалката на живота? Родени от желанието за нещо, понякога те са единственото, което имаме. Опората в живота ни, която дава път на мечтите ни, която винаги е до нас и ни напомня, че имаме мисия, която трябва да изпълним. Толкова ли е трудно да спасим надеждите си от напукания асфалт? Може би, е също толкова трудно, колкото да спасим душите си от бездната на нищото, която всеки ден взима нови жертви.
    Всичко това в името на кръговрата и страха ни от това да се опълчим на статуквото. Явно изборът стои в основата на този житейски дъжд.  

My life’s a musical

Когато се събудя сутрин, не си мисля за това когo да впечатля. Все ми е едно какво си мислят повечето хора за мен. И без това не ме познават.
    Хубавото в моя случай е, че превръщам всеки мой ден в ново представление.
    Ако има нещо, което научих за кратките 17 години, то е, че никога не трябва да се разкриваш пред другите докрай. Все ще се намери някой, готов да забие нож в гърба ти. И колкото по-малко такива хора имаш около себе си, толкова по-добре за нормалното ти съществуване. Иначе рискът си заслужава. В противен случай животът би бил скучен.
    А колко нормално може да бъде съществуването на човек, който иска да превърне живота си в изкуство? Нима той може да се затвори в някой офис цял ден и да бъде отрупан с разни “важни” – непотребни книжа?
    Оставяш зад кулисите истинското си Аз и излизаш на сцената с някоя маска. Така стоят нещата в днешния свят на лъжи и фалшиви марионетки. Или си силен и се бориш, или се оставяш на течението да те погълне.
    И чувствата винаги са оставали, остават и ще остават “облечени” в черно, чакащи своето задкулисно погребение. Самотен, разбит, амбициозен, здрав, смел, замечтан или щастлив, почти никой не се интересува от това. И по-добре те да намерят кончината си, отколкото да се превърнат в поредните клиширани етикети. Едно е сигурно – всичко започва и свършва в сърцевината ти.
    Животът ми е театър. Всеки ден се събуждам и знам, че няма как да остана невинна, защото съдбата рано или късно те прецаква.
    Излизаш на сцената и играеш представлението за деня за първи и последен път. Нямаш право на грешки. Хиляди зрители са втренчени в теб и очакват всяка една твоя реакция. В един момент всичко ти писва и искаш да подпалиш сцената, и да извикаш: “Ако искате шоу, последвайте пепелта!”. А хищниците очакват само това – да видят победата си. Единствената причина, поради която стискаш зъбите си здраво е надеждата ти за спасение. Спасение от какво, от кого? От конфликта ти с друга личност, със света или, може би, със себе си? Съвестта ти е заспала някъде дълбоко и се страхуваш да я събудиш, защото знаеш, че ще изпиташ срам. “Защо съм част от тая бутафория?” Но човек е силен, не когато създава правилата си за собствена консумация. Силен си, когато успяваш да играеш по чуждите правила успешно и от жертва се превръщаш в нападател.
    И когато си мислиш, че целият свят ти е обърнал гръб, отиди при изкуството. То ще те разбере и приюти.
    Да, драги мои, животът ми е мюзикъл. 

Чудото на природата

Винаги съм обичала морето повече от планината. Шумът на вълните; вълшебният хоризонт, където морето се свързва с небето; стъпките в пясъка, които водата прибира в прегръдките си; единствените красиви трупове – тези на мидите, които лежат на мокрия пясък единствено и само, за да бъдат подигравани от нас; Слънцето, което се спира безмилостно в небето и позлатява с лъчите си моя любимец; всичко това ми дава прекрасен повод за размисъл. Та това не е ли чудо? Не е ли чудно, че е възможно да има тонове вода, под и около които има пустиня(в лицето на плажа)?
    Водата упорито целува своята противоположност, въпреки че е отблъсквана тя не се отказва. Не можеш да затвориш и отхвърлиш нещо, което не може да бъде поставено в рамка и убито. Единственото истинско унищожение на прекрасното идва от неговата вътрешност. Когато душевната вселена изригне в супернова, можеш да бъдеш сигурен в края на едно съществуване.
    А възможно ли е нещо толкова земно като морето да приключи с изригване на нещо толкова космическо? Всичко е възможно, само че в цялата природна система ние, хората, не се вписваме. Живеем със самочувствието, че ние сме връх в нея, но си мисля, че вместо висши същества, сме се превърнали в “СТРАХотни” чудовища. Единствени по рода си, унищожаваме средата, от която сме зависими, в която живеем. Поздравления!

За първата ми среща с театъра

                     

    Никога няма да забравя този вълшебен момент. Сякаш още се случва, още не е свършило действието. Всеки миг “проблясва” кристално ясно в съзнанието ми. Обиновено спомените ни се струват като красив сън, но този спомен все още не е извървял пътя си докрай. Все още не се е архивирал и, може би, не е редно да се нарича “спомен”.
    Първата ми среща с театъра ме венча с изкуството завинаги.
    Всичко се случи през 2001год. Бях твърде малка, но въпреки това получих билет за театър(разбира се, благодарение на майка ми). Стоях в залата с палто и шапка, периодът беше кризисен за България и отопление нямаше в театъра. Това за мен нямаше никакво значение, единственото, което ме вълнуваше беше предстоящото представление – “Сънят” по Джулиан Барнс в изпълнение на Мариус Куркински.
    Когато актьорът застана на сцената, сам срещу многобройната публика, и ни въведе в коренно различен свят, нещо в мен трепна. Гледах Мариус и несъзнателно се чудех дали е възможно един единствен човек да бъде толкова много хора. Да играе само на една сцена, а същевременно да ни отнася на различни места. Да бъде когото си поиска, когато си поиска, но да не забравя себе си. По-късно разбрах, че в света на театъра няма невъзможни неща. Крехкото ми същество беше завладяно от гения на този човек. Когато талантът се срещне с искуството, се получава вълшебство, което те отнася в друг свят. По този начин, още на 6 години, подсъзнателно разбрах на какво е способно изкуството, а любовта ми към него се “роди” желана и напълно осъзната.
    Преди в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, стените бяха сини, а столовете – червени. Днес стените са червени, а столовете – сини. Днес всичко е по-бляскаво, но всеки път, когато влизам в тази зала пред мен “изниква” онзи студен образ на безизходицата(не че сега състоянието в държавата не е същото), който те притиска и притиска. Но дори тогава хората бяха “жадни” за изкуство.
    Може би човек винаги има първа, но не и последна среща с тази сладка отрова. А кой знае? Може би, винаги, когато влизам в залата, се срещам с театъра за първи път. Лесно е да си “затвориш” очите си за красотата, но сърцето винаги избира правилния път. Нищо, че в днешно време пътят на изкуството е смятан за отпадъчен, безполезен и лош, защото не може да бъде разбран от масата. Не всичко трябва да бъде разбрано. Някои неща просто трябва да се обичат.  

Актьорът - сам или самотен?

Мислила съм си върху въпроса дали актьорът е сам или самотен.
    Много хора смятат, че животът на актьорите се състои само в славата, огрявана от прожекторите. Тежките статуетки и червеният килим. Многоцветният грим и скъпите костюми. Всъщност, двете маски деликатно прикриват истината за тази професия.
    Дразня се на изказвания като: „Е, какво му е трудното? Няколко думи да запомниш – това е!”
    Знаете ли, че актьорската професия е една от най-трудните? Знаете ли колко жертви изисква тя? Понякога текстът е един от най-малките проблеми. За да може една роля да се изиграе подобаващо, са нужни хиляди упражнения за дикция, диафрагма, походка, поведение на сцената, партньорство. Но тук вече изниква друг въпрс – ако някой се справя отлично с тези задачи, може ли той да е добър актьор? Не можеш да играеш и да вникнеш в ролята без да състрадаваш на героя, без да приемаш неговите проблеми като свои, той ти остава чужд. Трябва да достигнеш до дълбините на душата му, но първо трябва да разкриеш своята. Ако да си математик се изразява в това да боравиш с числата, да си актьор означава да си самото число и да се съгласуваш с останалите.
    Колкото и да си мислите, че режисьорите стоят зад актьорите неотлъчно и всичко се получава благодарение на тях – не е точно така. Режисьорът помага безкрайно много, но актьорът е сам с душата си, с героя и най-вече на сцената. Самотата го дарява и той има пълното право да експериментира, да се променя и да бъде. Но това да си сам не означава да си самотен. Може ли някой, който през живота си се е превъплъщавал в най-различни роли, да се чувства самотен? Не би трябвало, но се случва. Има случаи, в които всеки ден сменяш всякакви маски, но когато свалиш и последната, изражението ти се е променило. Оглеждаш в огледалото и искаш да „прочетеш” душата си чрез погледа, но той е празен също като нея. А на следващата вечер трябва да си нов човек.
    Изморяваща е актьорската професия. Трябва да убеждаваш най-добрия си приятел – публиката, в истината чрез лъжа. Трябва да я накараш да ти повярва, но първо трябва да повярваш в себе си. Може би си задавате въпроса: „Защо е всичко това?” Струва си да дадеш всичко от себе си само за онези няколко минути с разперени ръце срещу залата. Когато можеш вече да свалиш маската и да се поклониш такъв, какъвто си в реалността.
    Актьорът е един обикновен човек с необикновено призвание.
    И ако наистина светът е сцена и ние всички сме актьори, 27 март не е единственият празник на театъра. Всеки ден е театрален.

Ето какво си мисля

Знам, че след като прочетете всичко това, ще ми кажете: “Не си права”. Защо да не съм права? Нали живеем в демократично общество и всеки може да изразява мнението си свободно?

    Животът не е нито лесен, нито труден. Той не е нито дълъг, нито толкова кратък. Имаш време да скърбиш, да се радваш, да си нараняван, да обичаш, да мързелуваш, но най-вече да бъдеш себе си и да се променяш. Имаш време за всичко, но си мислиш, че времето няма време за теб. Това не е вярно.
    Винаги има и ще има хора, които ти се подиграват, мразят, ненавиждат. Винаги ще има и такива, които не могат да си представят живота без теб. Игнорирай онези, които не харесваш и отдай вниманието си на тези, които обичаш.
    Всеки мрази скръбта, но и тя дава много, защото в такива моменти разбираш неща за себе си и другите. А радостта е безценна. Тя открива пътя към щастието. То често ни се струва недостижимо, но съществува. Няма нещо, което да съществува и да е недостижимо. Винаги има начин.
    Всеки от нас е бил нараняван. Всеки от нас наранява. Сигурна съм. Но раните не са ли плод на долна омраза, породена от горчива любов? И все пак, всичко, което ти остава в един момент е способността ти да обичаш.
     Няма родител, учител или възрастен като цяло, който не е правил забележка на някое дете за мързела. Разберете, това, което вие наричате “мързел” е почивка за нас. Училището(поне по-голямата част от предметите) ни убива, затваря. Аз съм от тези, които израстнаха с хард рок и хеви метъл, а по душа са пънкари. Не сме глупави и можем да преценим кога да работим и кога да си почиваме. Това не е тъпо оправдание, че не искаме да прочетем повечето от книгите, които влизат в задължителната подготовка. Дайте ни Тери Пратчет и Дж.К.Роулинг. Но не, в случая никой не е виновен. Системата ни изкривява. Отнема свободата и на учителите, и на учениците.
    “Бъди себе си” – колко комерсиализирана, но вярна фраза. Е, аз се опитвам да бъда такава, каквато съм, но да бъдеш човек е толкова скучно. Оплакваш се на другите за щяло и нещяло. Нараняваш, за да отмъстиш за грешките на някой друг. Не можеш да си намериш място, което да ти харесва на 100%, колкото и да пътуваш. Ето защо съм склонна да се призная за паднал ангел, чийто домашен любимец е еднорог е преливащи цветове. Разбира се, обществото би ме затворило в лудница. Ако съм безсърдечна, ще кажат, че съм чудовище. Ако се отрека от религията си, ще кажат, че нямам срам. Ако ми се пее и пея фалщиво, ще кажат, че съм некадърна. Ако не уча и бягам от училище, за да свиря в рок група, ще кажат, че съм упаднала. Ако не поздравя учител, който се е заяждал с мен, ще кажат, че съм невъзпитана. Ако казвам истината, ща кажат, че съм  жестока и брутална. В такъв случай защо навсякъде пише:”Бъди себе си.”? Защото на думи всичко е лесно.
    Затова просто живей! Когато страдаш – изстрадвай всичко докрай. Когато обичаш – обичай без задръжки. Когато се бунтуваш – бунтувай се без страх. Когато мързелуваш – мързелувай без угризения. Когато се усмихваш – усмихвай се до ушите. Когато се гордееш – дай причина на хората да запомнят името ти. Когато викаш – викай и не щади гласа си. Когато прощаваш – прощавай без задни мисли. Бягай, не спирай, не се замисляй прекалено много, поеми си въздух и продължавай. Никой от нас няма спирачки. Свободни сме дошли на този свят и свободни си отиваме. Принудени сме да се влачим с тежки окови, но ни е дадена сила и можем да ги строшим. Каквото и да става – мечтай! Мечтите са едно от най-свободните неща.
    А относно времето – то е просто човешка измислица. 

Свободата

                                         

    Винаги съм се питала какво ли е да бъдеш истински свободен. Може би ние никога няма да разберем това. Всеки е привързан, да не кажа и “пристрастен” към нещо. Нещо, без което не може да живее. Но понякога намирам време, макар и малко, и гледам звездите. Те – милиони, аз – една. Замислям се тогава какво е свобода. Тя в своя чист, неопетнен вид. Неосъзната. Недостижима. Химера. Давам си сметка, че точно тялото е това, което ни приковава. Тялото не с неговата материалност, а тялото и съзнанието, привикнали с цивилизацията. Докато гледам звездите мога да се почувствам истински свободна. Също като тях. Свободата е състояние на духа, но и избор. Историята, обаче, ни показва, че дръзнали да направят своя избор са наказвани често със смърт. А днес, когато си мислим, че сме истински свободни, в същност, сме най-приковани. Претрупвани сме ежеминутно с ненужна информация.
    Понякога ми се иска да имам криле. Да летя. Къде бих отишла? Не знам, но със сигурност не бих се застояла на едно място.
    А относно звездите – те могат да бъдат най-добрата компания на един човек, страдащ от синдорма Summertime sadness. В такъв момент осъзнаваш колко самотен можеш да бъдеш в своята свобода. И колко свободен в собственото си падане в случай, че някой е отрязъл крилете ти.


”Думи – смисъл и зов:
свобода и любов!
За любовта бих презрял
и смъртта.
За свободата бих пожертвал
любовта.” – Шандор Петьофи