Обществото уби тийнейджъра

   

Някога чувствал ли си се изморен?
    Не от работа.
    Не от учене.
    Изморен от нещо, което не можеш да опишеш.
    Искал ли си да избягаш надалеч? Да отидеш в някоя безкрайна гора и да забравиш за всичко?
    Колко пъти си мечтал за коренно различен свят, в който наистина съществуват магии, странни животни?
    А можеш ли да ми повярваш, че за много млади хора това мечтаене се е превърнало в ежедневие?
    Не са наркотици.
    Нито алкохол.
    Или цигари.
    Други са оръжията.
    И ти май ги знаеш.
    Защото ти си такова, едно, оръжие.
    Убиват.
    Хората убиват.
    С поглед. С дума. С жест. С усмивка. Със схващане. С мироглед.
    С амбиция. С агресия. С власт. Със самочувствие. С омраза.
    Със себе си.
    Защото не може всеки ден да ти се натяква, че си дебел или прекалено слаб. Че имаш пъпки или зъбите ти са криви. Че косата ти е мазна или че трябва да опиташ новия шампоан против пърхот. Че трябва да бъдеш отличник по всичко, а не да харесваш предмет като изобразителното изкуство. Че ако не влезеш в университет, ще миеш чинии. Че си старомоден, ако не пазаруваш от H&M. Че си маргинал, ако слушаш рок. Че си смешен, ако не ходиш на дискотека. Че си недоразвит, ако не гледаш порно. Че си задръстен, ако споделяш с родителите си. Че... че... че... Списъкът скоро няма да свърши.
    Обществото уби младежите.
     Цялото това натякване на безвкусни идеи за „перфектните” примесено с враждебност и укорителен тон съсипа безгрижното гимназиално време и го превърна в надпревара за „най-красива българка/абитуриентка”, „най-желано момиче”, „най-привлекателно момче”, „най-богат пич”, „най-яко парче”, най-...най-...най-...
    Тийнейджърът не издържа и се раздвои.
    Едната половина реши да намери подслон в близката дискотека, където може да направи селфи с лявата ръка, докато в дясната държи чаша евтино уиски и същевременно се притиска в обятията на „напомпания” идол. Тази половина днес напсува учителя по литература, защото реши, че е прекалено „готина” за Молиер.
    Втората половина избяга в парка, купи си кен с бира, дръпна 2 акорда на китарата, реши, че Молиер не й е достатъчен опиум и се зае с бавното разнищване на съдбата на Разколников. Тази част продължава да вярва във фантазии.
    А нека сега да обединим двете части. Явно, младежът е пропаднал при всички случаи. Първата част не се харесва на едни, втората – на други.
    Ето, браво на вас, лелички, които коментирате сегашната пропаднала младеж.
    Ето, браво на вас, реклами против акне и лош дъх.
    Ето, браво на вас, учители, които не посмяхте да чуете мнение, различно от вашето.
    Ето, браво на вас, родители, които предпочетохте телевизията пред проблемите на детето си.
    Ето, браво И на вас, младежи, за това, че се подигравате едни на други.
    Ето, браво на теб, общество, което изкриви всичко хубаво и позволи увяхването на все още нецъфналите цветя.

    Обществото уби тийнейджъра.      

Есето, което най-много обичам да пиша

                   (По зададена ми тема от маестро Румен Бальозов) 

    Обичам да пиша. Да пиша върху различни теми, проблеми, събития. За хората не толкова като сбор, изчерпал смисъла си, а като разноцветни субекти, оформящи сложното множество. Но колкото и да обичам писането, толкова и не го обичам, защото....
    Есето, което най-много обичам да пиша е животът. Единственото произведение, което се пише от абсолютно всеки един човек, върху чиито страници всяка ръка изпитва моменти на затруднение да продължи.
    Животът с всичките му върхове, спадове, трудности, радости и спиращи дъха мигове е най-четената и писаната книга. Най-голямото изпитание. Най-вълнуващото преживяване. Но най-тъжното в тази история е, че има хора, които не живеят, а само съществуват. Трупат богатства, които пазят ревностно. Стараят се да не се влюбват, защото се страхуват от болката. Пият, за да забравят грешките, вместо да се поучат от тях. Критикуват другите заради собствените си недостатъци. Завиждат, защото не разбират колко щастливи могат да бъдат и те. Мразят, защото обичат да изглеждат недостъпни. Дишат, за да могат да продължат затвореното си съществуване. Бързат, за да не закъснеят за работата, която ненавиждат. Ядат храната, която им е омръзнала. Гледат филмите, които познават до болка. Харесват програмите, които са лесносмилаеми. Женят се по сметка и раждат деца, за които не се грижат. Наричат се „хора”, защото това е, което са научили в училище.
    Отказвам.
    Отказвам да водя живот, който притъпява емоциите и замъглява мисълта. Всяко едно вдишване трябва да е надежда, а всяко едно издишване – благодарност. Всяка болка – урок, всеки крах – продължаване, всяка победа – равносметка. Предпочитам да страдам истински, за да мога да разпозная радостта. Да ме боли, за да знам, че линията на живота ми не е права.
    Да пишеш това есе е най-голямото и отговорно човешко задължение.  

Мили хора,...

Мили хора, за да живеете в мир със себе си, винаги отстъпвайте на мъжете по улицата(в случай, че сте жена), на наглите, на простаците и на всички онези, които се мислят за неща повече от вас. Наричам ги "неща", защото, според мен, не си заслужава дори да им казваме "животни". 
Точно така, мили хора, сега забийте главите си в телевизорите и се преструвайте, че не се е случило нищо днес... с вас... на улицата.... защото.... живеете.... в мир(?)... с.... простащината.... Не се възпротивявайте. Моля ви, недейте, защото, както става винаги в нашите 111 000 km², ще сте "поредният глупак, който е тръгнал да оправя обществото".
Лека вечер, мили хора.