Да държим или да удържаме?

Мисля, че тероризмът не е действието, а резултатът. Резултат от омраза към "скучния" мир, "утопичната" любов, "смешното" състрадание. Омраза, която вече уби надеждата, защото всички знаем, че докато има хора, жадни за власт и кръв, ще има терор. Тези същите хора посегнаха на Европа - старият континент, където невъзможното е възможно, като например немците да не са мразени заради Втората световна война. Континентът, в който народите са приятели, които се шегуват помежду си, но се и подкрепят. Завидяха на Европа, защото тя умее да съчетава, ред, дисциплина, откровеност, взаимопомощ, уважение. Позволява ти да пътуваш, да не чакаш на граници, да общуваш свободно, независимо от политически принадлежности, религия, мироглед, националност. Студентите имат правото да учат, където и каквото пожелаят, подпомагани от стипендии. Европа - тази, която даде на света едни от най-великите личности, най-големите открития, най-завладяващите произведения. Епохи след епохи - културни, еволюционни. Толерантна беше тя, но сега толерантни ли са към нея? И не прозорливите европейци са виновни за това, а дърпащите конците на машината: "Елате, ние ще ви помогнем."
Искам да вярвам, че след време няма да се разхождам в стари градове с разрушени катедрали. Искам да вярвам, че ще откривам миризмата на френски багети, немска бира, италианска пица...
Готови ли сме да бъдем патериците на пострадалата Европа?
Възможен ли е по-добър свят, ако ние сме Атлас?

Искам да помогна, но не мога или не знам как. Париж, който познавам, е окървавен, но ще продължава да бъде сърцето на милиони.
Франция - една голяма и велика държава, която обичам безкрайно много. Тя трябва да бъде силна и свободна, както винаги! 
С вас съм, мои френски приятели!
Това, което оставих пред входа на Френския културен институт в София - обръщение към френския народ и свещ.
А, и искам да видя дали всички онези, които осъждате начините за моралната ни подкрепа, ще влезете в армията, за да се биете наистина срещу тероризма.
https://www.youtube.com/watch?v=W4DTYmmTsyQ
‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparis‬ ‪#‎prayforparis‬

"Жалки и смешни сте" казаха ни те...

За първи път ме наричат "жалка" и "смешна", когато правя нещо от солидарност. Когато съм с ясното съзнание, че не помагам, но искам да покажа, че ме е грижа. "Жалка" и "смешна", защото получих SMS от приятелите ми, французи, които ми обясниха, че тази вечер всяко френско семейство ще постави запалени свещи на прозорците си. Искам да бъда "жалка" и "смешна" в очите ви, драги сънародници - националисти тип Волен Сидеров, които, обиждайки мен, обиждате всички останали държави по света, които са съпричастни към френската трагедия. С тези същите думи - "жалки" и "смешни", вие се подигравате, драги сънародници, с нещо, което може да се случи на вас, вашите семейства, вашите приятели, хората, които обичате. "Жалка" и "смешна" съм, защото не съм в армията, не знам как да боравя с оръжие, не знам как да се бия, не съм политик или обществена личност и не знам как да раздам правосъдие. Такава съм, защото съм франкофон по рождение и едни от първите ми думи бяха на френски език - на тях ме научиха баба ми и дядо ми. Да, ще продължавам да бъда такава и винаги ще виждате да пиша за Франция. А вие, драги сънародници, какво правите, когато разберете последните новини за терор и ужаси в някоя точка на света? Не публикувате ли във Фейсбук? А, да, забравих. Вие не сте "жалки и смешни", защото все по-добре се справяте във войната срещу тероризма.

Je suis!

Париж, който познавам, и който обичам, е прекарал безсънна нощ, отново. Но се надявам безсънните му нощи тепърва да не предстоят. Гледам клипове в Интернет, снимани в квартали, в които не съм се разхождала, а съм летяла от радост, че съм там. Париж, за който писах преди два месеца, сега е окървавен за втори път. За втори път ще отидем и ще сложим запалена свещ на входа на Френския културен институт в София. Знаем, че не помагаме. Искаме, но не можем или не знаем как.
Тази вечер всяко френско семейство ще сложи на прозорците си запалени свещи в знак на солидарност към семействата на загиналите. Всички още дълго ще помним тази дата, а после ще станем свидетели на още по-кървави атентати. Да, убедена съм, че ще има още, защото това не е нито от вчера, нито от днес. Кои ще са утрешните герои? Какво завещаваме на историята и защо не се учим от нея?
Знам какво се случва.
Деца питат родителите си: „Мамо, защо тази жена носи забрадка? Това оръжия ли са? Ще се случи ли тук това, което се е случило в Париж? Какво викат онези хора? Тате, доброто винаги побеждава, нали? А защо нямаме вълшебни лампи, като онази на Аладин, за да си пожелаем всичко да е по-добре?” И сигурно родителите отговарят: „Не е прилично да питаш така за жената. Тя е мюсюлманка. Да, мамо, това са оръжия. Не, не се бой, няма да се случи. Не знам какво викат, ама и ти викаш, нали? Ето, трябва да говориш по-тихо. Да, тате, разбира се, че доброто побеждава. Ами, вълшебна лампа има само Аладин.” Родители, които се опитват да повярват на лъжите си. Които се страхуват повече от децата си. Които се надяват дъждът от въпроси да спре, защото провизиите им от отговори не са безкрайни като провизиите на терористите.
Хора, които викат „Аллах е велик!” и убиват други хора. Аллах един ли е? Или има много богове? Боговете разделени ли са на партии и държави? Дали Аллах и нашият Господ се бият? Ако е така, значи функциите на дявола са иззети от иконите, които целуваме. Ами ако Господ е един за всички? А дали всичко, което се случва не е наказанието Му за религиите, които създадохме? Религиите, които не само ни позволяват, но и ни задължават да убиваме.
Защо не мога да си представя свят без войни?

‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparisienne‬

Как ще се справиш в този живот?

    Отдавна се отказах да броя колко пъти ми е казвано: „Детенце, как ще се справиш в този живот? Не, абсурдно е, няма да се справиш!”. Отказах се и да чувам тези реплики, защото абсурдното е не как ще се справя, а защо в стремежа си към защита, родителят несъзнателно кара детето си да се страхува.
    Сигурна съм, че не съм единствената, която е чувала това докато от друга страна някой настоява: „Оставете младите, знаят какво да правят.”
    Две родителски грешки дотук.
    Първата е, че натякваш на детето си, че няма да се справи в живота, защото е заплес или първосигнално, или и двете за пълен комплект. Родителю, забравил си времето, когато си бил на 20 и също си вършел необмислени действия? Ами, припомни си, защото никак не е гот да правиш нещо, докато някой се е надвесил над теб и ти налага, че си неподготвен. А теб кой те е подготвил? Уви, никой не се ражда с инструкции за правилно ползване на живота.
    Втората грешка е да си оставиш „говедото да пасе”, защото то със сигурност има инстинкти за оцеляване и няма да се нуждае от съвет, докато с жената искате да „подишате”. Родителю, сега си представи, че си на 18, искаш да направиш нещо “запомнящо се”, знаеш, че на родителите ти им е все едно какви ги вършиш и затова свършваш със счупен крак в Пирогов. Идват и ти казват: „Защо правиш така?”, а ти си казваш наум: „Защото си пиехте ракията със съседа и ДПС са по-важна тема от мен.”
    Заключение: родители, избягвайте крайностите.
    Детето ви ще се справи в живота така, както вие сте се справили, но няма да е зле, ако разговаряте с него и го възпитате да споделя. Опит се краде. Затова не се опитвайте да скриете миналото си – със сигурност има какво да се научи.
    Тъжното е, че тези, които сме чували изказвания като „Няма да се справиш!” някой ден ще бъдем същите любящи и предпазващи родители със същите заучени фрази, вече залегнали в психиката ни.
    Ще се справим в живота. Ще падаме, ще се нараняваме, но ще ставаме и продължаваме. Като вас, родители.  

Apocalyptica - 18.09.2015

    Една от вечерите, които също ще помня завинаги....
    Да пееш с пълно гърло "I'm not Jesus, Jesus wasn't there" и "If you're dead or still alive - I don't care", но не със слушалките в ушите си и сам в стаята, а там. Там - на сцената на Античния театър, на мястото, което говори през вековете - дом на театрални и оперни представления и концерти. Там - на Античния, заедно с хиляди твои съмишленици и едни от любимите ти герои, идващи от далечната и студена Финландия. "Студена" ли казах? Да, за вас може да е такава, но за нас тя е символ на добрата музика и светилище на тежките звуци.
    Да поглеждаш към красивата Луна и светлините на нощния град. В далечината да съзираш Родопите. Една от любимите ти групи да е на броени метри от теб, а ти да пееш до една от най-добрите си приятелки. Това е щастие.
    Apocalyptica - класика и метъл, общуване и обич към публиката.
    Apocalyptica - апокалиптично добри!

Paris sera toujours Paris

    “Paris sera toujours Paris – la plus belle villе du monde.” – Zaz
    Не съм посетила всички световни столици, но съм сигурна, че Париж е най-красивата. Поне една от най-красивите.
    Не една седмица, не един месец, не една година, а може би цял един живот ти е нужен, за да опознаеш Париж, защото той не е само наредени една до друга забележителности. Той е неизменното вечно, а същевременно и самата промяна.
    Модата и баналните картинки из интернет са само лъжливата фасада.
    Le tour Eiffel – от идеята какво да има на това място, ругатните и недоволството до издигането й и до превръщането й в национален символ. Изградена без нито една заварка, носеща част от сърцето на града и чувствата на милиарди хора.
    Notre-Dame de Paris(Парижката Света Богородица) – Готика. Витражи. Вдъхновение на писатели, сред които Виктор Юго. Дом на вярващите. Рай за пътеществениците. Причинява болки във врата поради стремежа да видиш стените и тавана до най-малката подробност. За да я разгледаш, ти е нужен половин час.
    Montmartre – оазисът на художниците. Хора, които те дърпат за ръката, за да вложат цялото си старание в точно твоето изображение. Ако някой ден отидеш там, не оставяй уличка без твоята стъпка и изпий една бира, съзерцавайки пламенните души на парижаните и жадните за още по много от всичко туристи.
    Rue des Francs-Bourgeois, която свързва 3-ти и 4-ти арондисман, разположена от Place des Vosges до кръстовището на rue Rambuteau и rue des Archives.
    Архивът, който се помещава в малък замък с прекрасен двор.
    Place des Vosges – мястото, където е живял Виктор Юго. Мястото, което е пълно с магазини – галерии, едно единствено кафене и красив парк.
   
    Sacré Cœur – белият пратеник, кацнал на 130м. над Париж, наблюдаващ го с неговата история, красота, с неговите граждани и туристи, може би прощаващ грешките му със святото си сърце.
    Павета, носещи история. Сгради – свидетели на събития. Паметници – носители на епохи. Улици, озвучени от джаз и котешко мяукане. Душа, ухаеща на Chanel, пееща за la vie est belle и Champs Elysées.
    Под парижкото небе – минувачи, работещи, туристи, пътешественици, мечтатели, обичащи.
    Под парижкото небе – сълзи на тъга и радост, усмивки и целувки.
    Парижкото небе – купол на всичко прекрасно на едно място, за което някога си чувал.
    Париж – такъв, какъв е бил, е и ще бъде. Такъв, какъвто знаем и такъв, какъвто никога няма да опознаем докрай.

                                         Paris sera toujours Paris…

П.П. „Дом е там, където дупетото ти седне.” -