Прегледът на Сони за 2015-та

    2015-та беше наситена с неочаквани събития, които ни накараха да се замислим дали има само един епицентър или по-скоро дали ние сме част от всичко. Наблюдавахме случващото се от източноевропейското си сравнително спокойно ъгълче и на моменти започвахме да се настройваме едни срещу други, защото не отворихме сърцата си за изслушване, когато светът грееше в цветовете на различни знамена. Всички бяхме активни в изразяване на позиция и в отблъскване на чуждата. Грешахме, но искам да се концентрирам и върху положителното: също бяхме прави заедно. Бяхме прави да се страхуваме за международните събития. Бяхме прави да недоволстваме за случващото се в нашата държава. Бяхме прави да простестираме и да заставаме заедно срещу омразата, която се стоварваше върху малка част от обществото ни. Вълнувахме се заедно. Да, 2015-та беше вълнуваща. Но няма да си позволя да говоря от ваше име.
    2015-та ми даде уроци, които пребориха някои от досегашните ми убеждения. Останах приятно изненадана от хора, които си мислех, че познавам. Те ме допуснаха до себе си и разбрах, че мнението ми за тях е било грешно.
    Разбрах също, че е грешно да изпитвам ненавист към една държава, към хората й и към културата й заради политически режим, отишъл си още през 1989-та година. Да, говоря за Русия, от която съм страняла в смелите си пътешественически мечти, защото считах, че комунизмът е разял всичко. Оказа се, че там срещнах едни от най-прекрасните млади и ерудирани хора и имах възможността да се докосна до култура, която винаги тайно съм ценяла и обичала. (Време е да започнете да разграничавате Путин от руския народ.)
    Знаете ли, когато прекалено дълго гледаш снимки на някоя световна забележителност и я видиш на живо след време, тя ти се струва като макет, като нещо нереално. Затова публикувам тези мои снимки със смелата мисъл, че мечтите могат да се сбъднат, а най-прекрасното е, че не знаеш кога и как. И, когато си мислиш, че си в открито море с отчаяна нужда да акостираш, и чувстваш отсъствието на каквото и да било вдъхновение, спасението е там и те дебне зад ъгъла на непредсказуемия живот.
    Открих нови приятели, с които сякаш се познавам от години и мога да им споделя преживяванията си, мислите, вълненията. Благодаря ви!
    По пътя си срещнах нови предизвикателства, амбиции, хоризонти и сили, които да овладявам.
    Видях как всички викаме отчаяно за мир без да сме го постигнали вътре в себе си. Натъжавах се при всеки опит за продажба на доброта, морал, ценности.
    Ужасявах се, когато хора без знания и усещания високомерно хвърляха кал в очите ни, казвайки, че това е изкристализирана вода на правилното, красивото, изкуството. А още по-страшното беше, че други грабеха с пълни шепи от тези измами и се подиграваха на непосегналите към същото.
    Имаше моменти, в които, когато затварях вратата от вътрешната страна, бях най-щастливият човек за това, че съм оцеляла след изсипана злоба на объркания свят. Свят, толкова красив, но понякога до болка черно-бял като в нямо кино – лош филм без почитатели, режисьор, озлобен срещу собствената си некадърност.
    От Шарли до Батаклан, от убитите кенийски сту

денти до сваления руски самолет, през състраданието, толерантността, недоверието, страха, кръвта, цветовете на дъгата и запалените свещи – ако някой ми беше казал, че всичко това щеше да се случи за една година, никога не бих му повярвала. Случи се. 2015-та се случи и всички ние бяхме сценаристи – всеки със своето изречение, дума, запетая, точно, многоточие.
    И след всичко случило се се надявам, че вътрешните ни светове не са изгубена между петолинията музика.
    Направи 2016-та такава, каквато искаш да бъде. 

Je suis!

Париж, който познавам, и който обичам, е прекарал безсънна нощ, отново. Но се надявам безсънните му нощи тепърва да не предстоят. Гледам клипове в Интернет, снимани в квартали, в които не съм се разхождала, а съм летяла от радост, че съм там. Париж, за който писах преди два месеца, сега е окървавен за втори път. За втори път ще отидем и ще сложим запалена свещ на входа на Френския културен институт в София. Знаем, че не помагаме. Искаме, но не можем или не знаем как.
Тази вечер всяко френско семейство ще сложи на прозорците си запалени свещи в знак на солидарност към семействата на загиналите. Всички още дълго ще помним тази дата, а после ще станем свидетели на още по-кървави атентати. Да, убедена съм, че ще има още, защото това не е нито от вчера, нито от днес. Кои ще са утрешните герои? Какво завещаваме на историята и защо не се учим от нея?
Знам какво се случва.
Деца питат родителите си: „Мамо, защо тази жена носи забрадка? Това оръжия ли са? Ще се случи ли тук това, което се е случило в Париж? Какво викат онези хора? Тате, доброто винаги побеждава, нали? А защо нямаме вълшебни лампи, като онази на Аладин, за да си пожелаем всичко да е по-добре?” И сигурно родителите отговарят: „Не е прилично да питаш така за жената. Тя е мюсюлманка. Да, мамо, това са оръжия. Не, не се бой, няма да се случи. Не знам какво викат, ама и ти викаш, нали? Ето, трябва да говориш по-тихо. Да, тате, разбира се, че доброто побеждава. Ами, вълшебна лампа има само Аладин.” Родители, които се опитват да повярват на лъжите си. Които се страхуват повече от децата си. Които се надяват дъждът от въпроси да спре, защото провизиите им от отговори не са безкрайни като провизиите на терористите.
Хора, които викат „Аллах е велик!” и убиват други хора. Аллах един ли е? Или има много богове? Боговете разделени ли са на партии и държави? Дали Аллах и нашият Господ се бият? Ако е така, значи функциите на дявола са иззети от иконите, които целуваме. Ами ако Господ е един за всички? А дали всичко, което се случва не е наказанието Му за религиите, които създадохме? Религиите, които не само ни позволяват, но и ни задължават да убиваме.
Защо не мога да си представя свят без войни?

‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparisienne‬

Paris sera toujours Paris

    “Paris sera toujours Paris – la plus belle villе du monde.” – Zaz
    Не съм посетила всички световни столици, но съм сигурна, че Париж е най-красивата. Поне една от най-красивите.
    Не една седмица, не един месец, не една година, а може би цял един живот ти е нужен, за да опознаеш Париж, защото той не е само наредени една до друга забележителности. Той е неизменното вечно, а същевременно и самата промяна.
    Модата и баналните картинки из интернет са само лъжливата фасада.
    Le tour Eiffel – от идеята какво да има на това място, ругатните и недоволството до издигането й и до превръщането й в национален символ. Изградена без нито една заварка, носеща част от сърцето на града и чувствата на милиарди хора.
    Notre-Dame de Paris(Парижката Света Богородица) – Готика. Витражи. Вдъхновение на писатели, сред които Виктор Юго. Дом на вярващите. Рай за пътеществениците. Причинява болки във врата поради стремежа да видиш стените и тавана до най-малката подробност. За да я разгледаш, ти е нужен половин час.
    Montmartre – оазисът на художниците. Хора, които те дърпат за ръката, за да вложат цялото си старание в точно твоето изображение. Ако някой ден отидеш там, не оставяй уличка без твоята стъпка и изпий една бира, съзерцавайки пламенните души на парижаните и жадните за още по много от всичко туристи.
    Rue des Francs-Bourgeois, която свързва 3-ти и 4-ти арондисман, разположена от Place des Vosges до кръстовището на rue Rambuteau и rue des Archives.
    Архивът, който се помещава в малък замък с прекрасен двор.
    Place des Vosges – мястото, където е живял Виктор Юго. Мястото, което е пълно с магазини – галерии, едно единствено кафене и красив парк.
   
    Sacré Cœur – белият пратеник, кацнал на 130м. над Париж, наблюдаващ го с неговата история, красота, с неговите граждани и туристи, може би прощаващ грешките му със святото си сърце.
    Павета, носещи история. Сгради – свидетели на събития. Паметници – носители на епохи. Улици, озвучени от джаз и котешко мяукане. Душа, ухаеща на Chanel, пееща за la vie est belle и Champs Elysées.
    Под парижкото небе – минувачи, работещи, туристи, пътешественици, мечтатели, обичащи.
    Под парижкото небе – сълзи на тъга и радост, усмивки и целувки.
    Парижкото небе – купол на всичко прекрасно на едно място, за което някога си чувал.
    Париж – такъв, какъв е бил, е и ще бъде. Такъв, какъвто знаем и такъв, какъвто никога няма да опознаем докрай.

                                         Paris sera toujours Paris…

П.П. „Дом е там, където дупетото ти седне.” -