Прегледът на Сони за 2015-та

    2015-та беше наситена с неочаквани събития, които ни накараха да се замислим дали има само един епицентър или по-скоро дали ние сме част от всичко. Наблюдавахме случващото се от източноевропейското си сравнително спокойно ъгълче и на моменти започвахме да се настройваме едни срещу други, защото не отворихме сърцата си за изслушване, когато светът грееше в цветовете на различни знамена. Всички бяхме активни в изразяване на позиция и в отблъскване на чуждата. Грешахме, но искам да се концентрирам и върху положителното: също бяхме прави заедно. Бяхме прави да се страхуваме за международните събития. Бяхме прави да недоволстваме за случващото се в нашата държава. Бяхме прави да простестираме и да заставаме заедно срещу омразата, която се стоварваше върху малка част от обществото ни. Вълнувахме се заедно. Да, 2015-та беше вълнуваща. Но няма да си позволя да говоря от ваше име.
    2015-та ми даде уроци, които пребориха някои от досегашните ми убеждения. Останах приятно изненадана от хора, които си мислех, че познавам. Те ме допуснаха до себе си и разбрах, че мнението ми за тях е било грешно.
    Разбрах също, че е грешно да изпитвам ненавист към една държава, към хората й и към културата й заради политически режим, отишъл си още през 1989-та година. Да, говоря за Русия, от която съм страняла в смелите си пътешественически мечти, защото считах, че комунизмът е разял всичко. Оказа се, че там срещнах едни от най-прекрасните млади и ерудирани хора и имах възможността да се докосна до култура, която винаги тайно съм ценяла и обичала. (Време е да започнете да разграничавате Путин от руския народ.)
    Знаете ли, когато прекалено дълго гледаш снимки на някоя световна забележителност и я видиш на живо след време, тя ти се струва като макет, като нещо нереално. Затова публикувам тези мои снимки със смелата мисъл, че мечтите могат да се сбъднат, а най-прекрасното е, че не знаеш кога и как. И, когато си мислиш, че си в открито море с отчаяна нужда да акостираш, и чувстваш отсъствието на каквото и да било вдъхновение, спасението е там и те дебне зад ъгъла на непредсказуемия живот.
    Открих нови приятели, с които сякаш се познавам от години и мога да им споделя преживяванията си, мислите, вълненията. Благодаря ви!
    По пътя си срещнах нови предизвикателства, амбиции, хоризонти и сили, които да овладявам.
    Видях как всички викаме отчаяно за мир без да сме го постигнали вътре в себе си. Натъжавах се при всеки опит за продажба на доброта, морал, ценности.
    Ужасявах се, когато хора без знания и усещания високомерно хвърляха кал в очите ни, казвайки, че това е изкристализирана вода на правилното, красивото, изкуството. А още по-страшното беше, че други грабеха с пълни шепи от тези измами и се подиграваха на непосегналите към същото.
    Имаше моменти, в които, когато затварях вратата от вътрешната страна, бях най-щастливият човек за това, че съм оцеляла след изсипана злоба на объркания свят. Свят, толкова красив, но понякога до болка черно-бял като в нямо кино – лош филм без почитатели, режисьор, озлобен срещу собствената си некадърност.
    От Шарли до Батаклан, от убитите кенийски сту

денти до сваления руски самолет, през състраданието, толерантността, недоверието, страха, кръвта, цветовете на дъгата и запалените свещи – ако някой ми беше казал, че всичко това щеше да се случи за една година, никога не бих му повярвала. Случи се. 2015-та се случи и всички ние бяхме сценаристи – всеки със своето изречение, дума, запетая, точно, многоточие.
    И след всичко случило се се надявам, че вътрешните ни светове не са изгубена между петолинията музика.
    Направи 2016-та такава, каквато искаш да бъде. 

До Москва и назад

    Отидох. Видях. И...

    Бях чувала, че Москва е невероятен град, но за мен той не е невероятен само със забележителностите си. Нито дори само с цялата си култура и изкуство, които побира в сърцето си. Невероятен е, защото хората го правят такъв.
    Няколко месеца преди да замина за Москва сънувах от време на време Русия, сънувах, че се запознавам с руснаци. Никога не подценявай сънищата си.
    Специалната награда на журито се връчи на “Театралная лаборатория “Альма Альтер”. Цялата зала запя заедно с нас “Луди жаби”. Да, същите, на Джанго Зе. Защо ли? Ами, защото сме си такива.
    Няма да забравя как пред Св. Василий Блажени викахме “Ние сме белите”, “Ние сме черните” и хората се обръщаха, а някои и ни снимаха.
    Дияна, Таня, Йосиф, които бяха неотлъчно до нас и още други прекрасни хора, които срещнахме и с които изведнъж си станахме близки сякаш се познавахме от дълго време. Надявам се отново да се срещнем.
    Знаете ли? Когато се качих в софийското метро и започнах да разказвам на майка ми как съм прекарала се разплаках. Защо всичко хубаво трябва да свършва толкова бързо? Защо?
    В Русия прекарах едни от най-хубавите си купони. Срещнах интересни хора, с които не се разбрах нито на английски, нито на руски или френски, а на езика на приятелството. Липсвате ми! Много... Богатство е да си тръгваш от партито, само защото на следващия ден са ти нужни сили за разходки из Москва.
    Искам да благодаря на екипа на “Нептиците” за приемствеността, разбирането и подкрепата.
    Обичам, Обичам!
    Благодаря!


*Ние знаем кои сме!