До Москва и назад

    Отидох. Видях. И...

    Бях чувала, че Москва е невероятен град, но за мен той не е невероятен само със забележителностите си. Нито дори само с цялата си култура и изкуство, които побира в сърцето си. Невероятен е, защото хората го правят такъв.
    Няколко месеца преди да замина за Москва сънувах от време на време Русия, сънувах, че се запознавам с руснаци. Никога не подценявай сънищата си.
    Специалната награда на журито се връчи на “Театралная лаборатория “Альма Альтер”. Цялата зала запя заедно с нас “Луди жаби”. Да, същите, на Джанго Зе. Защо ли? Ами, защото сме си такива.
    Няма да забравя как пред Св. Василий Блажени викахме “Ние сме белите”, “Ние сме черните” и хората се обръщаха, а някои и ни снимаха.
    Дияна, Таня, Йосиф, които бяха неотлъчно до нас и още други прекрасни хора, които срещнахме и с които изведнъж си станахме близки сякаш се познавахме от дълго време. Надявам се отново да се срещнем.
    Знаете ли? Когато се качих в софийското метро и започнах да разказвам на майка ми как съм прекарала се разплаках. Защо всичко хубаво трябва да свършва толкова бързо? Защо?
    В Русия прекарах едни от най-хубавите си купони. Срещнах интересни хора, с които не се разбрах нито на английски, нито на руски или френски, а на езика на приятелството. Липсвате ми! Много... Богатство е да си тръгваш от партито, само защото на следващия ден са ти нужни сили за разходки из Москва.
    Искам да благодаря на екипа на “Нептиците” за приемствеността, разбирането и подкрепата.
    Обичам, Обичам!
    Благодаря!


*Ние знаем кои сме! 

12.09.2014

Happy Birthday to the girl I know since her birth!
Happy Birthday to the girl who is clever, intelligent, beautiful, charming.
Happy Birthday to the true friend I can always trust.
Happy Birthday to the one and only !
Познавам я от бебешката количка и още помня как я бутах, как се опитвах да я нахъсвам да се научи да кара колело. Помня как тичахме, падахме, ставахме и отново побягвахме към... мечтите. Хилядите игри все още са пред очите ми, а безкрайните разговори още кънтят в ушите ми. Помня как напълних едно листо с пясък, завих го, набучих една клечка и казах: “Ето така, Аделче, се правят сърмички.” Помня как почиствахме раните си една на друга, момента, в който чухме първата си рок песен, скитническите ни изкачвания по пловдивските тепета, рисунките, тебеширите, виковете, идеите. А сега вече сме големи. А!... Големи, големи, колко да сме големи? Пак се забавляваме като деца, гледаме анимации, смеем се на същите шеги. Вярно е, че не тичаме, защото годините си казват думата ( :D ), но важното е, че сме запазили детския пламък, поддържан от любовта към света и по-точно към малките неща в ежедневието, които могат да те накарат да се усмихнеш(водните боички, примерно). Продължаваме да чакаме лятото с нетърпение, а до него единствената ни останала възможност са разговорите по скайп, които водим по цели нощи.
    Струва си, струва си да имаш приятел на хиляди километри от теб, защото може физически да сте далече, но ти стига тая мисъл за сродната душа. Понякога дори ти стига да погледнеш часа, да изчислиш разликата и да си кажеш: “Какво ли прави? Сигурно вечеря.” Струват си минутите, часовете, дните, месеците чакане, за да чуеш звънеца в някой хубав летен ден и да си кажеш: “Ето я! Пристигнала е!”. Струва си да отвориш вратата и да крещите в един глас от радост, че сте заедно отново. Да, защото лятото = зима без приятели. Защото лятото не е само сезон и приятелството не е клише.
    Hardy part today in Ansar Mall. :D След всичко, което написах ти пожелавам здраве, късмет, щастие, успехи, спокойствие, светлина, вяра,  сила, любов, пътувания. Остани AdIlla/Adla(или както ти е името :D ), която познавам. Ти винаги ще си Силвия, която защитава Уондър(мен) от Лорд Хейтър. Никога не забравяй, че “Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”

 بحبك ادي!

Помните ли?

Помните ли кога за последен път брояхте звездите с най-добрия си приятел? А кога паднахте за последно в опита си да избягате от детето, което е станало вампир, защото е изпуснало топката 10 пъти? Няма как да сте забрвили хилядите планове за отмъщение на възрастната жена, която не ви дава да влезете в двора й, за да вземете перото, което наистина е попаднало там по случайност, защото: „Ами какво да направя?! Така се играе федербал!”.
    Спомените - те да са живи! Преди време с най-добрата ми приятелка си припомнихме детството, което още не си е отишло и просто чака да бъде събудено, за да ни накара поне още веднъж да обелим коленете си, но да задържим сълзите, защото „големите хора на плачат”.
    И какво от това, че сме тийнейджъри? Какво се очаква от нас? Да ходим по кафета и да обсъждаме кой какво е направил, казал или кой как изглежда? Ще ви кажа една тайна – да седнеш на довора пред къщата си, да ядеш сладолед, да обсъждаш книги и да се смееш на имитациите на анимационни герои, които ти ги показва най-добрият ти приятел, е безценно в сравнение с това всяка вечер да си на бар. Не е ли хубаво да гледаш облаците и да се замисляш какви форми са заели? Ами детските мечти за градове от течен шоколад, непознати светове, къщичка на плажа, невидими криле, изобретателни идеи, пукането на листа и писането с тях, правенето на парфюм от роза в пластмасова чашка, „Капитане-капитане”, „Крокодиле-крокодиле”, замразяваничка...?
    Много жалко, ако сте забравили всичко това, но още по-жалкото ще бъде, ако се чувствате прекалено големи за детските игри.
    Никога не забравяйте, че : „Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”, а именно: „Голям е този, който не е загубил сърцето си на дете.”.