08. 03. 2015

                                               (Честит празник?)

    Отново се задава оная, която е готова да се бори срещу общоприетото. Оная с онея публикации и тъпия блог. Оная за к’ва се мисли?
    Ами вие, мили дами, на възраст от 12 до 70+ години, за големи жени ли се имате? Ако с един стрък, сълзлив ред и таг в снимка на мацката “X” се чувствате жени, толкова по-зле за.... Ама все тая! Като знам, че носовете ви стигат до св. Петър през останалите 364 дена, единия 8-ми ще се наложи да го преглътна.
    Жени, женствено е да носиш високи токчета и пола при -30˚C, да припадаш при роза, която изсъхва като всичко живо, да имаш pretty little black dress в гардероба си, да властваш над мъжа си, който: „Да, той ме обича, защото съм единствената за него и, ако му кажа, ще ми изглади сакото и ще ми изпере чорапите.”, да не излизаш от къщи без грим, защото: „О, Боже, ти си неподдържана!”, да се правиш на недостъпна и да се криеш мистериозно зад слънчевите очила, които, повярвайте ми, вършат прекрасна работа на прага на зимата в 18:00ч.
    Мъже, мъжествено е да я изненадаш с букет на точно определена дата и да се скарате на следващия ден, да се сещаш, че без нея си за никъде само на 8-ми, да обсъждаш с „братята си” формите на тази и онази, докато твоята те чака за вечеря.
    Жени: „Всички мъже са еднакви.”
    Мъже: „Дайте ни причини, поради които да ви уважаваме.”
    Не.
    Не трябва.
    Не е редно.
    Не мога.
    Не приемам.
    Жени, имам само един чифт обувки на токчета, зимата нося ботуши с дебел грайфер; обичам кактуси; нося черни тениски(някои, от които на метъл групи) и обичам да нося черно в понеделник, вторник, сряда и... през цялото време; не обичам да изказвам мнението си често(не е нужно да коментирам „властването”); излизам от нас с торбички под очите(защото съм чела до късно), мастило по пръстите, зелени панталони, лилава блуза и кецове; играя хек; старая се да съм максимално близо до другите без значение пол, възраст; нося едни и същи слънчеви очила от няколко години насам, а зимата се увивам във всевъзможни пуловери, палта, защото, като да не повярва човек, студено е.
    Мъже, чували ли сте за висящите градини на Семирамида? Защо се карате с жените се за воднистото кафе? Защо ги карате да ви чакат за вечеря?
    Думи много, комуникацията липсва. Защо не отделяте време да си говорите за нещо по-различно от работата и кретена, който завива наляво от средна лента? Защо не говорите за онези други жени и мъже, които са оставили отпечатъци някъде, преди доста време? Защо не си говорите за красивото?
    Аз, тази, която вчера беше облечена в черно от главата до петите и развяваше косата си под звуците на противна метъл банда, днес носеща син панталон със сиви кецове, обсъждайки „Теория на всичко” и утре – може би, пременена с бяла рокля и сандали, си позволи да оплюе поредния обичан празник. Защото ми стиска.
    Стиска ми и ми харесва да се разкарвам по улиците не с дамска чанта, а с мешка на гърба. Да се смея гръмогласно на най-добрата ми приятелка заради поредното спъване. Обичам да подскачам глупаво в стаята си и да пригласям на Zaz  или Rammstein.
    Не съм готина. Странна съм. Харесва ми.
    Искам да благодаря на Теодора Патронова, защото единствената свястна публикация, която видях днес, беше на нейната стена. От нея открих тази статия.
    А Дез Маринков искаше да прочете това. Благодаря ти, че стигна до края. J
    Благодаря ви, хора! На всички вас. Вдъхновявате ме.
 

    П.П. Да подаряваш всичко споменато само на 8-ми март е като да обичаш само на 14-ти февруари. А да обичаш само тогава е като да се сещаш за Левски само на 3-ти март. Все едно децата да са деца само на 1-ви юни.  http://www.obekti.bg/chovek/17750

Ден на народните будители?

В последно време се навъдиха много националисти сред моето поколение, които започнаха да милеят за родината си, да обвиняват държавата, че осквернява страната и т.н. Същите тези националисти – „горди българи”, оплюваха(може би и продължават) американците, руснаците, турците и кои ли още не, водени от мотото „България над всичко и всички!”. Снимаха се с българското знаме, било то от плат или боя, и започнаха да заливат интернет. И тук вече се появява интересният въпрос: „Защо ...българинът празнува Halloween?” Вижте, не мога да отговаря, но мога да ви кажа, че всичко, което се случва е много гнусно. Казвате, че сте българи, а празнувате чужд празник, чиято история и цел дори не знаете. Ами... така и така сте започнали да се прекланяте пред чужди традиции и да забравяте своите си празници, най-добре се пишете във Фейсбук с американски имена, променете си местоположението в профила на мечтаната Калифорния и да се приключва. По-големи слънчогледи не съм виждала – ту се тупате в гърдите, че сте българи, ту се маскирате като караконджули. Ако бях на ваше място, щях да си помисля, че вече нямам моралното право да говоря българския език.

Честит Ден на народните будители!

12.09.2014

Happy Birthday to the girl I know since her birth!
Happy Birthday to the girl who is clever, intelligent, beautiful, charming.
Happy Birthday to the true friend I can always trust.
Happy Birthday to the one and only !
Познавам я от бебешката количка и още помня как я бутах, как се опитвах да я нахъсвам да се научи да кара колело. Помня как тичахме, падахме, ставахме и отново побягвахме към... мечтите. Хилядите игри все още са пред очите ми, а безкрайните разговори още кънтят в ушите ми. Помня как напълних едно листо с пясък, завих го, набучих една клечка и казах: “Ето така, Аделче, се правят сърмички.” Помня как почиствахме раните си една на друга, момента, в който чухме първата си рок песен, скитническите ни изкачвания по пловдивските тепета, рисунките, тебеширите, виковете, идеите. А сега вече сме големи. А!... Големи, големи, колко да сме големи? Пак се забавляваме като деца, гледаме анимации, смеем се на същите шеги. Вярно е, че не тичаме, защото годините си казват думата ( :D ), но важното е, че сме запазили детския пламък, поддържан от любовта към света и по-точно към малките неща в ежедневието, които могат да те накарат да се усмихнеш(водните боички, примерно). Продължаваме да чакаме лятото с нетърпение, а до него единствената ни останала възможност са разговорите по скайп, които водим по цели нощи.
    Струва си, струва си да имаш приятел на хиляди километри от теб, защото може физически да сте далече, но ти стига тая мисъл за сродната душа. Понякога дори ти стига да погледнеш часа, да изчислиш разликата и да си кажеш: “Какво ли прави? Сигурно вечеря.” Струват си минутите, часовете, дните, месеците чакане, за да чуеш звънеца в някой хубав летен ден и да си кажеш: “Ето я! Пристигнала е!”. Струва си да отвориш вратата и да крещите в един глас от радост, че сте заедно отново. Да, защото лятото = зима без приятели. Защото лятото не е само сезон и приятелството не е клише.
    Hardy part today in Ansar Mall. :D След всичко, което написах ти пожелавам здраве, късмет, щастие, успехи, спокойствие, светлина, вяра,  сила, любов, пътувания. Остани AdIlla/Adla(или както ти е името :D ), която познавам. Ти винаги ще си Силвия, която защитава Уондър(мен) от Лорд Хейтър. Никога не забравяй, че “Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”

 بحبك ادي!

За безумието покрай абитуриенските балове

Най-обсъжданата и типично майска тема са абитуриенските балове. Не един сайт публикува снимки на абитуриентки, о, изивинете, по-скоро на почти долнопробни фолк диви (не че има такива на високо ниво). Но винаги съдим „представителната” опаковка, а не първоизточника. Всъщност, не знам кой или какъв е първоизточникът, но всичко, което се случва е нещо повече от безумие.
    Винаги съм искала да пиша по тази тема, но преди не си позволявах, защото не бях пряк участник.
    Започнах приготовленията за моята абитуриенска в края на април. Тръгвам да търся заведение, в което да поканя приятелите си и... ядец. От всеки ресторант ми се казва: „Нормалните хора още от септември си резервираха местата.” Кимам разбиращо в неведение срещу управителя.
    Друго нещо – още от октомври слушах разговорите за балните тоалети и как вече почти всички са тръгнали по шивачки и пътуват нон-стоп до Асеновград. Камъни, пайети, преливащи цветове, дъги, цепки, деколтета, пухчета и претенции като че ли ще им се връчва не награда „Оскар”, не награда за междугалактически заслуги, а... престижни награди на музикалната компания „Пайнер”.
    Прически и гримове – пробни, истински, вълшебни лимби и фентъзи бои по лицето. И както беше казал сънародникът ми Кеворк Кеворкян: „На главата си има прическа за 50лв, а няма акъл за 5.”
    Обувките – минимум 13-сантиметрови токчета. Горкото момиче не знае как ще ходи, но иска да бъде „най-яката ковра ever”(цитатът е напълно запазен).
     И така със звезди в косите и сълзи в очите се помъкват в Audi-та, Lamborghini-та и тем подобни коли, личният шофьор натиска газта, подават се от прозорците  и надуват разните си свирки, като че ли са регулировчици.
    Кулминацията – пристигане пред хотела, където ще се състои заветното събитие. Позиране за снимки – няма лошо, но се започва едно показване на бедра и кълки от всякакви разновидности, подходящи за всеки вкус. От всички страни се появяват фотографи – професионалисти и любители, за направят „най-хубавите снимки и най-хубавите абитуриентки”. Главните герои стават разногледи, същевременно момичетата внимават да не настъпят роклите си за 800лв. с 13-сантиметровите си токчета, стараят се да благодарят на всеки, който им казва:  „Муцка, уникална си!” и всичко това е съпровождано и умело гарнирано с дивашки първобитни крясъци от 1 до 12. Добре, де, разбирам да се вика 1-2 пъти, ама какви са тези животински излияния през 2 секунди?! Завършвате средно образование, всички знаят, че можете да броите до тази мизерна и направо осквернена цифра.
    А, да, за образованието. Не мога изобщо да проумея защо се пие като запоследно на тези балове. През 2012г. се подигравахме на американците, че започнали да се изпокриват по пещери. А абитуриентите се превръщат в изкопаеми мамути, възкръснали след 1000 години и опустошават всичко по пътя си, все едно утре пак ще се мре. И за какво? Завършва се една гимназия. Не е нито Оксфорд, нито Харвард, нито Сорбоната. Просто една гимназия, която я завършват всички. И тук вече се намесва несправедливостта. Завършват заедно хора, които 5 години са работили усърдно и такива, които са се  молили за тройки. Накрая, разбира се, се радват тройкаджиите за „успешното завършване на училище”.
    Като стана въпрос за простотия, няма как да пропусна случка, на която станах свидетел.Заможен (явно) абитуриент вади пачка пари от задния си джоб на прескъпия си панталон и започва да я размята, и да си я маже(буквално) по лицето на 2 метра фронтално от учителите, които са го подготвяли 5 години. И защо, джанъм, правиш това зрелище? Нима, за да покажеш, че ще изхарчиш тези банкноти за една вечер? Тези банкноти, които хората изкарват за 3 месеца; хора далеч над твоето ниво.
    Друг момент, който не е за изпускане – посрещането на новия ден в известен, но долнопробен до мозъка на костите си чалга бар. Мислите си, че зрелостниците са прехвърлили биологичния си лимит за пиене? Митовете и легендите разказват съвсем друго. Епическото пиене, аранжирано с отделянето на вредните за организма вещества през устната кухина тепърва започва. Щастливи за постигнатите успехи, абитуриентите не знаят на кой свят се намират и отбелязват завършването с маймунско катерене по бара с напитките, и нерелно друсане на кючеци под сладките звуци на любимата „музика”.
     С настъпването на зората пияното-заляно бъдеще на България се прибира вкъщи. На следващия ден се хвали на приятелите си с изпитото количество алкохол и потъва в горещото опиянение да не помни почти нищо от празника.
    Ето затова баловете на 24 май трябва да бъдат забранени. Сутринта – национална гордост. Вечерта – крахът на „възродената” нация, полят с („) шампанско и съЪъЪлзи(„).
    Стига! Целият този фалшив театър отдавна прескочи границите на НЕприемливото.
    Моля да не приемате тази статия като укор(ако изобщо някой се трогне). Не се обиждайте. Може би всичко това нямаше да се случва, ако на мястото на слепоочията си имахме очи. 
   

27.03.завинаги

Днес за много от вас е един обикновен делничен ден, който не се различава по абсолютно никакъв начин от сряда или вторник, или миналия четвъртък, просто един 27-ми март. Но не всички са толкова безразлични към тези 24 часа. Голяма част от хората по цял свят празнуват. Да, днес е празник, който за някои не е по-маловажен, от който и да било друг. Да, днес е денят на театъра. Ден, в който всички, посветени на това велико изкуство, се чувстват специални, защото са част от цялата необяснима магия. Магия, която е завладяла човечеството от Древна Елада до наши дни, оцеляла независимо от епохите и препускащото време. Магия, която вечно ще живее, защото именно тя ще продължава да показва на човека грешките, винаги ще продължава да изпълнява отредените й задачи – да разплаква, да разсмива, да дава, да поучава, да възвисява. Да прави всичко онова, което човекът не може да открие в непрекъснато усложняваното си просто съществуване. Той никога не трябва да забравя, че може да отиде на театър, когато се чувства тъжен, потиснат, изморен, отхвърлен и пр., защото театърът – изкуството, винаги се интересува от хората, никога няма да ги изостави. Ние него храним и то – нас.
    На 27-ми март би трябвало всеки да празнува триумфалната екзистенция на театъра, независимо от професията си, защото той може да представлява спасение от всичко останало, което убива човешкото в нас. Театърът е нашето говорещо огледало, което никога не се праши.
    И всеки път, когато ти се иска да изкрещиш, когато ти е омръзнало от света такъв, какъвто е, отиди на театър, драги читателю. Там, в онзи храм, ще намериш упование. Прекрасно, нали?
    Честит празник на всички, чиито сърца са въвлечени във вихрушката на това чидо, на тази вечност, наречена ТЕАТЪР!