Ден на народните будители?

В последно време се навъдиха много националисти сред моето поколение, които започнаха да милеят за родината си, да обвиняват държавата, че осквернява страната и т.н. Същите тези националисти – „горди българи”, оплюваха(може би и продължават) американците, руснаците, турците и кои ли още не, водени от мотото „България над всичко и всички!”. Снимаха се с българското знаме, било то от плат или боя, и започнаха да заливат интернет. И тук вече се появява интересният въпрос: „Защо ...българинът празнува Halloween?” Вижте, не мога да отговаря, но мога да ви кажа, че всичко, което се случва е много гнусно. Казвате, че сте българи, а празнувате чужд празник, чиято история и цел дори не знаете. Ами... така и така сте започнали да се прекланяте пред чужди традиции и да забравяте своите си празници, най-добре се пишете във Фейсбук с американски имена, променете си местоположението в профила на мечтаната Калифорния и да се приключва. По-големи слънчогледи не съм виждала – ту се тупате в гърдите, че сте българи, ту се маскирате като караконджули. Ако бях на ваше място, щях да си помисля, че вече нямам моралното право да говоря българския език.

Честит Ден на народните будители!

ՙՙԱրվեստով զբաղվող մարդը առաջին հերթին պետք է ազնիվ լինի իր արած գործի նկատմամբ: Սա էն բնագավառն է, որ չի կարելի խաբել, կեղծ լինել: Չպետք է խաբել առաջին հերթին ինքդ քեզ, չպետք է դավաճանել ինքդ քեզ: Սուտը արվեստի մեջ միանգամից աչքի է զարնում…կարելի է մեկ անգամ խաբել, երկրորդ անգամ, բայց երրորդ անգամ արդեն չի ստացվի: Սա նաև վերաբերվում է կյանքի ամեն բնագավառին: Պետք է միշտ ազնիվ լինես ինքդ քո նկատմամբ: Ինչ որ անում ես պետք է նվիրվես, թե չէ չի ստացվի, կլինես միջակ…անգամ ավելի վատ: Իսկ արվեստը մաքրություն է սիրում: Նվիրվածությունն ու ազնվությունը արվեստի բնագավառում միշտ գնահատվում է…սա իմ սկզբունքն է:՚՚
"Art is the sphere where you must above all be honest towards what you do… you can't lie, you can't be false. You shouldn't lie to yourself, shouldn't betray yourself. Lie is always visible in art…you may lie once, you may lie twice but believe me, you can’t do it further. And this is true about every sphere of life. You should always be honest towards yourself, you should be devoted to what you do, otherwise you won’t make it, you’ll be a mediocre… or even worse. Art loves purity. Devotion and honesty in art are always appreciated… this is my principle."
"Изкуството е сферата, в която трябва да си максимално честен към това, което правиш... не м

ожеш да лъжеш, не можеш да бъдеш фалшив. Не трябва да се лъжеш, не трябва да предадеш себе си. Лъжата винаги се вижда в изкуството... можеш да излъжеш един или два пъти, но повярвай ми - не можеш повече. И това важи за всяка сфера от живота. Винаги трябва да си честен със себе си, трябва да си предан на това, което правиш, в противен случай няма да го направиш, ще бъдеш посредствен... или още по-лошо. Изкуството обича чистотата. Предаността и честността в изкуството са винаги оценявани. Това е моят принцип."

Върнете ни Кърт Кобейн и ще Ви изпратим Лейди Гага И Ники Минаж

    Преди доста време бях харесала в социалната мрежа страница, която носи името “Give us back Kurt Cobain and we will send you Lady Gaga”. След това започнах наблюденията си върху модерната музика и ето, че стигам до момента, в който отчаянието ми магически изригва в ярост.
    Не мога да разбера как може голям процент от света да се прекланя пред Лейди Гага и Ники Минаж, и тем подобните им разновидности. Отказвам да приема факта, че вече е напълно нормално малките деца да слушат песни, лишени от смисъл, лишени от музика и да гледат клипове, от които най-вече могат да се поучат порно актрисите. Отказвам да приема, че родителите се интересуват само от образованието, но не и от културата на децата си. Не мога да разбера защо на обществата им е все тая от кого на какво се учат бъдещите поколения. Гага и Минаж не са виновни – всеки гледа си продава продукта в крайно материалното измерение, което май ние сами създадохме. Кажете ми защо и кога музиката се превърна в индустрия. Мислех си, че индустрията служи(примерно) за производство на носни кърпи, които употребяваме и изхвърляме. И тук идва въпросът: музиката днес музика ли е? И защо църквата заклеймява метъла като казва, че е работа на Сатаната? Християнско ли е да „пееш” и да показваш как мъже и жени пипат силиконовия ти задник?
    Отказвам да ми се налага мнението, че гореспоменатите персони притежават, каквито и да било умения. Отказвам да слушам мнения от типа на: „Изроди с китари.” от хора, които харесват пластмасовата „красота” и иновативната мода, която въвежда роклите от месо, когато в другия край на света хората дори нямат вода. Според мен е по-греховно да казваш: „Попкултурата беше в изкуството, а сега изкуството е в попа, в мен.”, отколкото да свириш на барабани. Отказвам да приема, че пошлото се превърна в перманентно състояние на т.нар. хубост.
    Ужасно е това, което се случва на световната музикална сцена, а мисълта за масовото промиване на мозъци чрез този „културен” феномен ме ужасява. Модерната поп-музика изкриви моралните устои, като любовта и надеждата, за които човек е роден да се бори, и ги превърна в банални и опетнени клишета.
    Съжалявам, но това не е музика. Да, можете да кажете, че метълите крещят, но бъдете сигурни, че знаят за какво го правят. А аз сега Ви питам: за какво Вашите любими изпълнителки показват простотията, която трябва да бъде закопана и никога повече изровена?
    Ако имаше сила, с която мога да се споразумея бих ни върнала обратно Кърт Кобейн и бих изпратила Ники Минаж, Лейди Гага, Джъстин Бийбър и цялата тази американска измет, която днес ни нарежда как и какво да чувстваме, в какво да вярваме, как да се обличаме,как да мислим. А докато чакам да тази сила и докато наблюдавам как кърпите, които никога няма да изхвърлим се омърсяват още повече и същевременно се обожествяват, ще продължавам да се възмущавам, да се бунтувам по моя си странен във Вашите очи начин. Ще продължавам да си се смея на цялата пошлост, която ни залива ежесекундно, докато компанийката и аз си слушаме „убийците – сатанисти”, които пеят за „войни и смърт”, докато Вие заедно с анакондовите и телешките Ви дроб сарми разисквате дълбоко екзистенциални въпроси.

Едно писмо до техниката

Скъпа техника,

Искам да ти благодаря за всичко, което направи за човечеството. Ти внесе светлина в домовете ни и превръщаш нощите в дни на улиците.
 Научи ни как да събираме безкрайна информация в няколко грама. Доближаваш ни максимално към изкуството, защото ни позволяваш да слушаме музика, да гледаме филми и да разбираме за култури събития свободно. Събираш ни с най-добрите ни приятели и роднините ни, които живеят на хиляди километри от нас. Позволяваш ни да четем, да пишем, да гледаме, да слушаме за страданието на едни и богатството на други. Даваш ни свободата да учим и да споделяме  с всички това, което ни интересува.
Ти си най-великото човешко откритие, но защо ние, хората, които те създадохме, не преставаме да се оплакваме от теб? Е, мисля, че се опитваме да те обвиняваме, защото ни е страх да си признаем собствените грешки. Страх ни е от това, че те използваме, за да се самоунищожаваме – да причиняваме болка, да внасяме ужас, благодарение на безграничните ти възможности. Но, моле те, продължавай да се развиваш и да ни удивяваш, защото ако ни чакаш да се променим – ще изчезнеш. Ние винаги сме си били същите – и преди, и след появата ти. Все търсим грешките извън себе си и някак чудновато ги откриваме...или по-скоро - вярваме, че сме ги открили.  Да, проблемът е, че често вярваме в това, в което не трябва и убедим ли се един път в правотата си – няма спасение. Да, точно така. За нас няма изгледи за спасение. Ще продължаваме с познатите си методи и ще се оправдаваме по един и същи начин. Човешка му работа.

                                                                                С уважение,
                                                                                             нормален(?) човек

За изборите през октомври 2014

Забелязвам, че е модерно да се говори за политика, особено в ден като днешния. Забелязвам, че е още по-модерно да говорим за неща, които не разбираме. Хубаво де, искам да бъда модерна, но не по този начин.
Не гласувах. Оплюйте ме. Не гласувах, защото не разбирам от политика. Не знам и кого да избера. Всичките ми изглеждат еднакви - костюмирани, нагримирани, излъскани, гледат по един и същи начин, говорят едно и също, все искат да се набиват в съзнанието ти с думи, отдавна изчерпали смисъла си, правят се на такива, каквито не са. Като гледам, с тях си приличаме по едно - и те не разбират нищо от политика, но се различаваме по това, че аз разбирам(поне така се надявам) от хуманност. Избирам да чакам. Ще чакам, за да видя някой, който ще ми хване окото. Не, по-точно казано - ще изчакам онзи народен артист, който поне няма да се идентифицира напълно със сегашните. Хубаво си имат португалците думата "esperar", която означава и "чакам", и "надявам се".
А сега, след всичко, което изчетохте, края оставям на вас, както е направил един много мъдър човек преди много, много години поради редове други причини... :)

12.09.2014

Happy Birthday to the girl I know since her birth!
Happy Birthday to the girl who is clever, intelligent, beautiful, charming.
Happy Birthday to the true friend I can always trust.
Happy Birthday to the one and only !
Познавам я от бебешката количка и още помня как я бутах, как се опитвах да я нахъсвам да се научи да кара колело. Помня как тичахме, падахме, ставахме и отново побягвахме към... мечтите. Хилядите игри все още са пред очите ми, а безкрайните разговори още кънтят в ушите ми. Помня как напълних едно листо с пясък, завих го, набучих една клечка и казах: “Ето така, Аделче, се правят сърмички.” Помня как почиствахме раните си една на друга, момента, в който чухме първата си рок песен, скитническите ни изкачвания по пловдивските тепета, рисунките, тебеширите, виковете, идеите. А сега вече сме големи. А!... Големи, големи, колко да сме големи? Пак се забавляваме като деца, гледаме анимации, смеем се на същите шеги. Вярно е, че не тичаме, защото годините си казват думата ( :D ), но важното е, че сме запазили детския пламък, поддържан от любовта към света и по-точно към малките неща в ежедневието, които могат да те накарат да се усмихнеш(водните боички, примерно). Продължаваме да чакаме лятото с нетърпение, а до него единствената ни останала възможност са разговорите по скайп, които водим по цели нощи.
    Струва си, струва си да имаш приятел на хиляди километри от теб, защото може физически да сте далече, но ти стига тая мисъл за сродната душа. Понякога дори ти стига да погледнеш часа, да изчислиш разликата и да си кажеш: “Какво ли прави? Сигурно вечеря.” Струват си минутите, часовете, дните, месеците чакане, за да чуеш звънеца в някой хубав летен ден и да си кажеш: “Ето я! Пристигнала е!”. Струва си да отвориш вратата и да крещите в един глас от радост, че сте заедно отново. Да, защото лятото = зима без приятели. Защото лятото не е само сезон и приятелството не е клише.
    Hardy part today in Ansar Mall. :D След всичко, което написах ти пожелавам здраве, късмет, щастие, успехи, спокойствие, светлина, вяра,  сила, любов, пътувания. Остани AdIlla/Adla(или както ти е името :D ), която познавам. Ти винаги ще си Силвия, която защитава Уондър(мен) от Лорд Хейтър. Никога не забравяй, че “Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”

 بحبك ادي!

Помните ли?

Помните ли кога за последен път брояхте звездите с най-добрия си приятел? А кога паднахте за последно в опита си да избягате от детето, което е станало вампир, защото е изпуснало топката 10 пъти? Няма как да сте забрвили хилядите планове за отмъщение на възрастната жена, която не ви дава да влезете в двора й, за да вземете перото, което наистина е попаднало там по случайност, защото: „Ами какво да направя?! Така се играе федербал!”.
    Спомените - те да са живи! Преди време с най-добрата ми приятелка си припомнихме детството, което още не си е отишло и просто чака да бъде събудено, за да ни накара поне още веднъж да обелим коленете си, но да задържим сълзите, защото „големите хора на плачат”.
    И какво от това, че сме тийнейджъри? Какво се очаква от нас? Да ходим по кафета и да обсъждаме кой какво е направил, казал или кой как изглежда? Ще ви кажа една тайна – да седнеш на довора пред къщата си, да ядеш сладолед, да обсъждаш книги и да се смееш на имитациите на анимационни герои, които ти ги показва най-добрият ти приятел, е безценно в сравнение с това всяка вечер да си на бар. Не е ли хубаво да гледаш облаците и да се замисляш какви форми са заели? Ами детските мечти за градове от течен шоколад, непознати светове, къщичка на плажа, невидими криле, изобретателни идеи, пукането на листа и писането с тях, правенето на парфюм от роза в пластмасова чашка, „Капитане-капитане”, „Крокодиле-крокодиле”, замразяваничка...?
    Много жалко, ако сте забравили всичко това, но още по-жалкото ще бъде, ако се чувствате прекалено големи за детските игри.
    Никога не забравяйте, че : „Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”, а именно: „Голям е този, който не е загубил сърцето си на дете.”.