Paris sera toujours Paris

    “Paris sera toujours Paris – la plus belle villе du monde.” – Zaz
    Не съм посетила всички световни столици, но съм сигурна, че Париж е най-красивата. Поне една от най-красивите.
    Не една седмица, не един месец, не една година, а може би цял един живот ти е нужен, за да опознаеш Париж, защото той не е само наредени една до друга забележителности. Той е неизменното вечно, а същевременно и самата промяна.
    Модата и баналните картинки из интернет са само лъжливата фасада.
    Le tour Eiffel – от идеята какво да има на това място, ругатните и недоволството до издигането й и до превръщането й в национален символ. Изградена без нито една заварка, носеща част от сърцето на града и чувствата на милиарди хора.
    Notre-Dame de Paris(Парижката Света Богородица) – Готика. Витражи. Вдъхновение на писатели, сред които Виктор Юго. Дом на вярващите. Рай за пътеществениците. Причинява болки във врата поради стремежа да видиш стените и тавана до най-малката подробност. За да я разгледаш, ти е нужен половин час.
    Montmartre – оазисът на художниците. Хора, които те дърпат за ръката, за да вложат цялото си старание в точно твоето изображение. Ако някой ден отидеш там, не оставяй уличка без твоята стъпка и изпий една бира, съзерцавайки пламенните души на парижаните и жадните за още по много от всичко туристи.
    Rue des Francs-Bourgeois, която свързва 3-ти и 4-ти арондисман, разположена от Place des Vosges до кръстовището на rue Rambuteau и rue des Archives.
    Архивът, който се помещава в малък замък с прекрасен двор.
    Place des Vosges – мястото, където е живял Виктор Юго. Мястото, което е пълно с магазини – галерии, едно единствено кафене и красив парк.
   
    Sacré Cœur – белият пратеник, кацнал на 130м. над Париж, наблюдаващ го с неговата история, красота, с неговите граждани и туристи, може би прощаващ грешките му със святото си сърце.
    Павета, носещи история. Сгради – свидетели на събития. Паметници – носители на епохи. Улици, озвучени от джаз и котешко мяукане. Душа, ухаеща на Chanel, пееща за la vie est belle и Champs Elysées.
    Под парижкото небе – минувачи, работещи, туристи, пътешественици, мечтатели, обичащи.
    Под парижкото небе – сълзи на тъга и радост, усмивки и целувки.
    Парижкото небе – купол на всичко прекрасно на едно място, за което някога си чувал.
    Париж – такъв, какъв е бил, е и ще бъде. Такъв, какъвто знаем и такъв, какъвто никога няма да опознаем докрай.

                                         Paris sera toujours Paris…

П.П. „Дом е там, където дупетото ти седне.” -

Из френската провинция

Провинция. Думата отеква в главите ни като нещо второстепенно и упаднало. Но тук се появява Франция, за да ни докаже, че грешим. Богата съм не толкова с това, че посетих Париж, а с това, че преоткрих френската провинция след 7 години.
    “Bonjour, Madame. Je voudrais avoir deux baguettes et un petit morceau de Camembert.’’ Пазаруването в кварталния магазин започва с покупката на топли и хрупкави франзели и парче пухкаво френско сирене. Когато налееш виното в чашата, то трябва да “плаче” – вече знаеш, че е качествено. Белите къщи със сини капаци на прозорците и самораслите ружи са неизменна част от облика, а времето е отдавна спряло и вградено в стените на готическите катедрали – любимата ми част от архитектурата.
    Всяка педя площ е обработена, сеното – събрано на цилиндри, ниви, осеяни с ветрогенератори.
    Любезност, възпитание, добър хумор, хубава храна, много красота, огромни, огромни полета, зад тях океана със своите приливи и отливи - отвъд него чак Америка... Какво ли още крия Франция зад безкрая и величието си?  

Кой открадна децата?

    Някой открадна децата. Всичките деца. „К’фо ма зяпаш, ма, офцо?!” ми вика една. Вече е нормално децата да не са деца. Да порастват преждевременно и да са изнервени от живота. Да пушат, за да забравят проблемите си. Да псуват, обиждат и подиграват, защото знаят и могат всичко. Да крещят на родителите си, защото те, виждаш ли, им мислят само злото. Да не уважават учителите, защото ги мислят за глупави. Да се съревновават помежду си с колите на тате и мама. Да се гримират вместо да тичат с разранени колене. Да си продупчват езиците и да се плезят вместо да знаят какво и кога да говорят. Да си пазят парите за презервативи вместо за сладолед. Да търсят фалшиви лини карти, за да отидат на концерт на Фики. Да загърбват баба си и дядо си, защото те вече са възрастни и имат нужда от тях. Да надраскат знака „STOP” на близкото кръстовище, където някоя кола ще ги убие утре.
    ...
    Ей, родители, май и вие сте виновни.
    Деца, моля ви, върнете се. 

Обществото уби тийнейджъра

   

Някога чувствал ли си се изморен?
    Не от работа.
    Не от учене.
    Изморен от нещо, което не можеш да опишеш.
    Искал ли си да избягаш надалеч? Да отидеш в някоя безкрайна гора и да забравиш за всичко?
    Колко пъти си мечтал за коренно различен свят, в който наистина съществуват магии, странни животни?
    А можеш ли да ми повярваш, че за много млади хора това мечтаене се е превърнало в ежедневие?
    Не са наркотици.
    Нито алкохол.
    Или цигари.
    Други са оръжията.
    И ти май ги знаеш.
    Защото ти си такова, едно, оръжие.
    Убиват.
    Хората убиват.
    С поглед. С дума. С жест. С усмивка. Със схващане. С мироглед.
    С амбиция. С агресия. С власт. Със самочувствие. С омраза.
    Със себе си.
    Защото не може всеки ден да ти се натяква, че си дебел или прекалено слаб. Че имаш пъпки или зъбите ти са криви. Че косата ти е мазна или че трябва да опиташ новия шампоан против пърхот. Че трябва да бъдеш отличник по всичко, а не да харесваш предмет като изобразителното изкуство. Че ако не влезеш в университет, ще миеш чинии. Че си старомоден, ако не пазаруваш от H&M. Че си маргинал, ако слушаш рок. Че си смешен, ако не ходиш на дискотека. Че си недоразвит, ако не гледаш порно. Че си задръстен, ако споделяш с родителите си. Че... че... че... Списъкът скоро няма да свърши.
    Обществото уби младежите.
     Цялото това натякване на безвкусни идеи за „перфектните” примесено с враждебност и укорителен тон съсипа безгрижното гимназиално време и го превърна в надпревара за „най-красива българка/абитуриентка”, „най-желано момиче”, „най-привлекателно момче”, „най-богат пич”, „най-яко парче”, най-...най-...най-...
    Тийнейджърът не издържа и се раздвои.
    Едната половина реши да намери подслон в близката дискотека, където може да направи селфи с лявата ръка, докато в дясната държи чаша евтино уиски и същевременно се притиска в обятията на „напомпания” идол. Тази половина днес напсува учителя по литература, защото реши, че е прекалено „готина” за Молиер.
    Втората половина избяга в парка, купи си кен с бира, дръпна 2 акорда на китарата, реши, че Молиер не й е достатъчен опиум и се зае с бавното разнищване на съдбата на Разколников. Тази част продължава да вярва във фантазии.
    А нека сега да обединим двете части. Явно, младежът е пропаднал при всички случаи. Първата част не се харесва на едни, втората – на други.
    Ето, браво на вас, лелички, които коментирате сегашната пропаднала младеж.
    Ето, браво на вас, реклами против акне и лош дъх.
    Ето, браво на вас, учители, които не посмяхте да чуете мнение, различно от вашето.
    Ето, браво на вас, родители, които предпочетохте телевизията пред проблемите на детето си.
    Ето, браво И на вас, младежи, за това, че се подигравате едни на други.
    Ето, браво на теб, общество, което изкриви всичко хубаво и позволи увяхването на все още нецъфналите цветя.

    Обществото уби тийнейджъра.      

До Москва и назад

    Отидох. Видях. И...

    Бях чувала, че Москва е невероятен град, но за мен той не е невероятен само със забележителностите си. Нито дори само с цялата си култура и изкуство, които побира в сърцето си. Невероятен е, защото хората го правят такъв.
    Няколко месеца преди да замина за Москва сънувах от време на време Русия, сънувах, че се запознавам с руснаци. Никога не подценявай сънищата си.
    Специалната награда на журито се връчи на “Театралная лаборатория “Альма Альтер”. Цялата зала запя заедно с нас “Луди жаби”. Да, същите, на Джанго Зе. Защо ли? Ами, защото сме си такива.
    Няма да забравя как пред Св. Василий Блажени викахме “Ние сме белите”, “Ние сме черните” и хората се обръщаха, а някои и ни снимаха.
    Дияна, Таня, Йосиф, които бяха неотлъчно до нас и още други прекрасни хора, които срещнахме и с които изведнъж си станахме близки сякаш се познавахме от дълго време. Надявам се отново да се срещнем.
    Знаете ли? Когато се качих в софийското метро и започнах да разказвам на майка ми как съм прекарала се разплаках. Защо всичко хубаво трябва да свършва толкова бързо? Защо?
    В Русия прекарах едни от най-хубавите си купони. Срещнах интересни хора, с които не се разбрах нито на английски, нито на руски или френски, а на езика на приятелството. Липсвате ми! Много... Богатство е да си тръгваш от партито, само защото на следващия ден са ти нужни сили за разходки из Москва.
    Искам да благодаря на екипа на “Нептиците” за приемствеността, разбирането и подкрепата.
    Обичам, Обичам!
    Благодаря!


*Ние знаем кои сме! 

Ние помним

                          „Изгнаници клети, отломка нищожна

                            от винаги храбър народ мъченик,

                            дечица на майка робиня тревожна

                            и жертви на подвиг чутовно велик...”

    Има един народ  отвъд белия връх на Арарат, има и отломки от него, пръснати по четирите края на планетата, който помни и никога няма да забрави една дата – 24.04.1915г. Няма да забрави събитието, което беляза не само него, а и света. Над 1 000 000 мъже, жени и деца са измъчвани и убити, а днес всеки в пределите на Република Турция, дръзнал да каже, че е бил извършен геноцид над арменския народ, бива осъждан на лишаване от свобода поради уронване авторитета на държавата и турската армия. Лесно е да избягаш от едно престъпление чрез друго, но явно е трудно да погледнеш убийството в очите.
    Ясно ми е, че Турция няма скоро да признае вината си поради хиляди измислени причини, но не пиша, за да соча с пръст този и онзи. Болно ми е.
    Прадядо ми е убит в реката Ефрат, но не от удавяне. Десет арменци във всяка колона, вързани с вериги за краката. Бутат първия и той повлича след себе си и останалите. Разбиват се в камъните и така падат във водата. Реката е била кървава месеци наред. А някъде другаде наша близка е била хвърлена в морето от майка си, която казва: „Съдбата ни е еднаква, но не искам да умира от турски ятаган.” Обаче лодкар – турчин, вижда това, взима бебето и казва: „Госпожо, изпуснахте си детето.” По-късно същото това дете е спасено от тези турци, които са пътували с него във влака и са лъгали властите, че е чувал с картофи. Държавата е избивала арменците, мирното население им е помагало. Хайде, сега, кажете ми, честно ли е да обвиняваме всеки един турчин? Нима Орхан Памук не каза: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.” Нима Елиф Шафак не написа „Копелето на Истанбул”? Имам приятели – турци, които са прекрасни хора. Трябва ли да ги виня за политическото злодеяние? Гневна съм на турското правителство и на страхливите щрауси, но разграничавам властта от народа. Моето семейство ме научи на това и съм му благодарна за мирогледа, който ми помогна да намеря.
    Благодаря не на държавите и на институциите, а на хората, които признават, че е извършен геноцид.


                         „[...]  далеч от родина, в край чужди събрани,

                          изпити и бледни, в порутен бордей,

                          те пият, а тънат сърцата им в рани,

                          и пеят, тъй както през сълзи се пей.”

    Помним и се борим, защото смъртоносните рани се превърнаха във вечни белези. Никой няма да върне прадядо ми или да промени обстоятелствата около смъртта му, но не толкова роднински или национален, а по-скоро човешки дълг е да викаш за справедливост, без агресия, а тихо, но същевременно достатъчно силно.
    Умът не трябва да приема омразата за нормално човешко състояние.
    Паметта е неугасващият в душата пламък.

Почивай в мир, дядо...

_____________________________________________________________

Цитатите са от стихотворението „Арменци” на Пейо Яворов.

Благодаря за помощта

Преди малко, когато се прибирах, си вървях най-спокойно по влажната улицата. Изведнъж чух: "Наистина ли никой няма да ми помогне да я вдигна?!" Обърнах се и видях едно момиче, надникнах зад паркирана кола и видях друго момиче - припаднало. Веднага изтичах до тях, а първата още беше вцепенена и неразбиране се четеше в очите й, защо само аз се притекох на помощ? Един млад мъж погледна и едвам се довлачи до нас. Попитах какво става и разбрах, че момичето е бездомно, на 14 е и от 13 години е диабетичка. Втурнах се в отсрещния магазин и грабнах първия шоколад, който видях. Служителите там разбраха, излязоха с мен на улицата, дадохме й храна и й казахме, че ще извикаме бърза помощ, но тя: "Не, моля ви, недейте. Нямам документи и само ще ми създадете неприятности. Свикнала съм да се оправям сама." 
Затова хора, следващия път, когато си помислите, че животът ви е ужасен, сетете се за другите, които с нищо не са заслужили съдбата си. И помагайте на онези в беда. Благодаря.