Защото на никого не(?) му пука!

    Казвате, че не ви пука за това кой къде е ходил, с кого, какво е ял, пил ,какво е правил, веселил ли се е и т.н. Казвате, че ви е омръзнало да гледате публикувани тъжни песни, защото еди-кой си е скъсал с гаджето си. Омръзнало ви било от статуси, които гласят: „Вали дъжд“ и от мъдрите мисли, гъмжащи по „стените“ на полупресните кифли. Заявявате утвърдително, че не ви интересува, че не ви пука. 

Да, ама не! Пука ви! Пука ви, защото, ако не ви пукаше, нямаше да пишете подобни публикации. Пука ви, защото имате необходимото време, за да се дразните. Защото отделяте енергията и мисълта да пишете, че не ви пука. За съжаление, не само във Фейсбук сте такива. Такива сте и извън кибер пространството. Казвате, че не ви пука за това, че сте се скарали с родителите си или с учителката по физика, или с най-добрия си приятел. Не ви пука за това кой какво е казал или направил за вас. Не ви пука за другите хора и за живота ви като цяло.
Не ви упреквам. Трябва дави пука. Не за ланшния сняг или за таговете от кафенетата, разбира се. А за караницата вкъщи, в училище, с приятелите. За хората. Не за тези от учрежденията, които дразнят всички. А за онези, на които им пука за вас. Защото без пукане, тоя свят отдавна да си е заминал. Нямаше да съществуват добротата, лоялността, уважението, състраданието, любовта.
Следващия път, когато влезете в „социалния“ си профил, уверете се, че в Началото ви излизат писания, снимки, от които се интересувате.
Следващия път преди да кажете/напишете: „Пука ли ми? Не!“, се убедете, че не го казвате, за да повярвате в неистинното. 

Есето, което най-много обичам да пиша

                   (По зададена ми тема от маестро Румен Бальозов) 

    Обичам да пиша. Да пиша върху различни теми, проблеми, събития. За хората не толкова като сбор, изчерпал смисъла си, а като разноцветни субекти, оформящи сложното множество. Но колкото и да обичам писането, толкова и не го обичам, защото....
    Есето, което най-много обичам да пиша е животът. Единственото произведение, което се пише от абсолютно всеки един човек, върху чиито страници всяка ръка изпитва моменти на затруднение да продължи.
    Животът с всичките му върхове, спадове, трудности, радости и спиращи дъха мигове е най-четената и писаната книга. Най-голямото изпитание. Най-вълнуващото преживяване. Но най-тъжното в тази история е, че има хора, които не живеят, а само съществуват. Трупат богатства, които пазят ревностно. Стараят се да не се влюбват, защото се страхуват от болката. Пият, за да забравят грешките, вместо да се поучат от тях. Критикуват другите заради собствените си недостатъци. Завиждат, защото не разбират колко щастливи могат да бъдат и те. Мразят, защото обичат да изглеждат недостъпни. Дишат, за да могат да продължат затвореното си съществуване. Бързат, за да не закъснеят за работата, която ненавиждат. Ядат храната, която им е омръзнала. Гледат филмите, които познават до болка. Харесват програмите, които са лесносмилаеми. Женят се по сметка и раждат деца, за които не се грижат. Наричат се „хора”, защото това е, което са научили в училище.
    Отказвам.
    Отказвам да водя живот, който притъпява емоциите и замъглява мисълта. Всяко едно вдишване трябва да е надежда, а всяко едно издишване – благодарност. Всяка болка – урок, всеки крах – продължаване, всяка победа – равносметка. Предпочитам да страдам истински, за да мога да разпозная радостта. Да ме боли, за да знам, че линията на живота ми не е права.
    Да пишеш това есе е най-голямото и отговорно човешко задължение.  

Прегледът на Сони за 2014

Колелото на живота изтъркули още една година, а пътят поднесе нови преживявания и спомени.
2014 не беше хубава година за България, както 2013 и 2012, и всички останали години назад. Бих си позволила да кажа, че в държавата ни едва ли ще има добра година, но предпочитам да запазя малкото останала надежда, облечена в оптимизъм. Няма да коментирам политиката, защото не я разбирам. Само мога да кажа, че станахме свидетели на същите бутафории... в нови костюми, разбира се.
В прегледа ми за 2013 бях написала, че 2014-та идва със своите подаръци, но, както всеки човек, пишейки това, тъях съмнения. Сега мога с радост да кажа, че годината наистина ги донесе.
Благодаря.
Благодаря ти, 2014-та.
Благодаря ти за това, че ме приеха в Университета. Да, завърших гимназията, а с това си отиде един хубав период от живота ми, наситен с разноцветни изживявания, но започна друг.  Благодаря ти за хората, които срещнах там. Благодаря ти за трудностите и радостите. За силата, вярата и силата във вярата. За светлината, надеждата и светлината в надеждата. За победите, уроците и уроците в победите. За любовта, късмета и късмета в любовта.
За изкуството, живота и изкуството в живота.
Благодаря ти за шанса да срещна скъпи хора преди да ми ги отнемеш безвъзвратно. Благодаря ти за затвърждаването на старите и създаването на новите приятелства.
Благодаря на всички, които бяха неотлъчно до мен и ме подкрепяха, и търпяха. Благодаря на майка ми за силата и търпението. На приятелите ми, които обичам безкрайно, за доверието и подкрепата. (Няма да ви отбелязвам, горещо се надявам да си знаете кои сте :D ;) ). На прекрасните хора в Софийския университет за приемствеността.
Май вече започнах да досаждам затова спирам.
Пожелавам Ви много здраве, щастие, сила, вяра, надежда и нови върхове за покоряване.
Е, 2015-та, има много да се трудиш.

Je suis Charlie! (2)

Ce que j'ai mis devant l'Institut Français à Sofia. Parce que Facebook ne suffit pas.
Je suis avec ceux qui sont encore des êtres humains.

What I put in front of the French Institute in Sofia. Because Facebook isn't enough.
I'm with those who are still human beings.

Ето какво сложих пред Френския инсистут в София. Защото Фейсбук не стига.
Аз съм с тези, които все още са човешки същества.

Je suis Charlie!

Sommes nous encore des êtres humains?
Je suis Charlie.
Tu es Charlie.
Il est Charlie.
Nous sommes Charlie. ...
Vous êtes Charlie.
Il sont Charlie.
Qui a tué Charlie?
Les hommes ou la religion?
Je veux garder la réponse mais je suis sûre que maintenant tout le monde doit être Charlie... J'ai dit "tout le monde". Non pas seulement les Français, les Bulgares, les Allemands,mais chacun de nous!
Ensemble!

Are we still humans?
I am Charlie.
You are Charlie.
He is Charlie.
We are Charlie.
You are Charlie.
They are Charlie.
Who killed Charlie?
The people or the religion?
I want to keep the answer but I'm sure that now the whole world has to be Charlie. I said "the whole world". Not only the people in France, Bulgaria, Germany, but each one of us!
Together!

Все още ли сме човешки същества?
Аз съм Шарли.
Ти си Шарли.
Той е Шарли.
Ние сме Шарли.
Вие сте Шарли.
Те са Шарли.
Кой уби Шарли?
Хората или религията?
Искам да запазя отговора, но съм сигурна, че сега целият свят трябва да бъде Шарли. Казах "целия свят":. Не само французите, българите, немците, а всеки един от нас!
Заедно!

Мили хора,...

Мили хора, за да живеете в мир със себе си, винаги отстъпвайте на мъжете по улицата(в случай, че сте жена), на наглите, на простаците и на всички онези, които се мислят за неща повече от вас. Наричам ги "неща", защото, според мен, не си заслужава дори да им казваме "животни". 
Точно така, мили хора, сега забийте главите си в телевизорите и се преструвайте, че не се е случило нищо днес... с вас... на улицата.... защото.... живеете.... в мир(?)... с.... простащината.... Не се възпротивявайте. Моля ви, недейте, защото, както става винаги в нашите 111 000 km², ще сте "поредният глупак, който е тръгнал да оправя обществото".
Лека вечер, мили хора.

Ден на народните будители?

В последно време се навъдиха много националисти сред моето поколение, които започнаха да милеят за родината си, да обвиняват държавата, че осквернява страната и т.н. Същите тези националисти – „горди българи”, оплюваха(може би и продължават) американците, руснаците, турците и кои ли още не, водени от мотото „България над всичко и всички!”. Снимаха се с българското знаме, било то от плат или боя, и започнаха да заливат интернет. И тук вече се появява интересният въпрос: „Защо ...българинът празнува Halloween?” Вижте, не мога да отговаря, но мога да ви кажа, че всичко, което се случва е много гнусно. Казвате, че сте българи, а празнувате чужд празник, чиято история и цел дори не знаете. Ами... така и така сте започнали да се прекланяте пред чужди традиции и да забравяте своите си празници, най-добре се пишете във Фейсбук с американски имена, променете си местоположението в профила на мечтаната Калифорния и да се приключва. По-големи слънчогледи не съм виждала – ту се тупате в гърдите, че сте българи, ту се маскирате като караконджули. Ако бях на ваше място, щях да си помисля, че вече нямам моралното право да говоря българския език.

Честит Ден на народните будители!