Никога няма да забравя този вълшебен момент. Сякаш още се случва, още не е свършило действието. Всеки миг “проблясва” кристално ясно в съзнанието ми. Обиновено спомените ни се струват като красив сън, но този спомен все още не е извървял пътя си докрай. Все още не се е архивирал и, може би, не е редно да се нарича “спомен”.
Първата ми среща с театъра ме венча с изкуството завинаги.
Всичко се случи през 2001год. Бях твърде малка, но въпреки това получих билет за театър(разбира се, благодарение на майка ми). Стоях в залата с палто и шапка, периодът беше кризисен за България и отопление нямаше в театъра. Това за мен нямаше никакво значение, единственото, което ме вълнуваше беше предстоящото представление – “Сънят” по Джулиан Барнс в изпълнение на Мариус Куркински.
Когато актьорът застана на сцената, сам срещу многобройната публика, и ни въведе в коренно различен свят, нещо в мен трепна. Гледах Мариус и несъзнателно се чудех дали е възможно един единствен човек да бъде толкова много хора. Да играе само на една сцена, а същевременно да ни отнася на различни места. Да бъде когото си поиска, когато си поиска, но да не забравя себе си. По-късно разбрах, че в света на театъра няма невъзможни неща. Крехкото ми същество беше завладяно от гения на този човек. Когато талантът се срещне с искуството, се получава вълшебство, което те отнася в друг свят. По този начин, още на 6 години, подсъзнателно разбрах на какво е способно изкуството, а любовта ми към него се “роди” желана и напълно осъзната.
Преди в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, стените бяха сини, а столовете – червени. Днес стените са червени, а столовете – сини. Днес всичко е по-бляскаво, но всеки път, когато влизам в тази зала пред мен “изниква” онзи студен образ на безизходицата(не че сега състоянието в държавата не е същото), който те притиска и притиска. Но дори тогава хората бяха “жадни” за изкуство.
Може би човек винаги има първа, но не и последна среща с тази сладка отрова. А кой знае? Може би, винаги, когато влизам в залата, се срещам с театъра за първи път. Лесно е да си “затвориш” очите си за красотата, но сърцето винаги избира правилния път. Нищо, че в днешно време пътят на изкуството е смятан за отпадъчен, безполезен и лош, защото не може да бъде разбран от масата. Не всичко трябва да бъде разбрано. Някои неща просто трябва да се обичат.
