За последен път

Последният ми училищен коледен концерт беше днес. Не знам как точно се чувствам - щастлива от това, че мина много добре или изпълнена с носталгия. Може би и двете. 
Днес сякаш част от мен си отиде, защото знам, че повече никога няма да съм зад кулисите във Военния клуб чакайки реда си всеки последен петък точно преди зимната ваканция. Знам, че не мога да върна времето назад, но ако имах тази възможност бих го направила хиляди пъти. Може би не притежаваме тази способност, защото хубавите моменти трябва да са отрязъци от времето, капсуловани в паметта.
Никога няма да забравя първия коледен концерт, в който участвах. Бях малко зайче(8-ми клас) и бях изпълнена с вълнение и любопитство. Намерих нови приятели, а публиката беше радостна. И това се повтаряше няколко години подред.
И ето ме сега - 12 клас, подготвяща се за изпити и живота като цяло, а сякаш отново съм онова малко момиче в подготвителен клас. Днес сърцето ми биеше лудо точно преди да изляза на сцената. Не се притеснявах, казах си:"Това е - последен път!". Бях изпълнена с онова прекрасно усещане, за което знаят само хората, които са излизали на сцена и които са изпитвали удоволствие от това.
Думите, които казах след изпълнението си не бяха предварително подготвени. Дойдоха на мига и не бяха продукт на мисълта, а на емоциите. Искрено завиждам на по-малките ученици и особено на онези, които са участници в училищните концерти. Единственото, което мога да ви кажа е - радвайте се на моментите!
Много благодаря на госпожа Rosi Hubenova за идеите, организацията и реализацията на празниците. За търпението и загрижеността. За това как ни посрещаше в дома си и отделяше от личното си време, за да работи с нас. Благодаря Ви, Госпожо. Бъдете винаги изпълнена с тази положителна енергия и я предавайте на всички около Вас! 
Благодаря на всички учители за разбирателството и подкрепата!
Благодаря на всички приятели, които намерих и на всички прекрасни хора, с които се запознах.
Благодаря и на прекрасните момичета Ina Ivanova и Alex Stoeva, без които нямаше да можем да се справим зад кулисите!
Благодаря ви!  

Деградация....

Казвала съм го преди, казвам го и сега. Преди и по време на 500год. турско робство българският народ роди своите будители. Онези, които днес са между страниците на учебниците. Някои от тях са облагодетелствани да имат футболни отбори на свое име, иначе за всички съдбата е една и съща - сещаме се за тях, защото някоя си учителка влиза в час и започва да си "пее" урока.
След прехода българският народ роди мутрите и чалгарите. Изморих си от воденето на война, в която противниците ми са почти безмозъчни(защото мозъците им са промити от въпросната "поезия"), което директно ги превръща в недостойни(не се обиждайте). Изморих се да започвам поредната битка с въпроса:"Какво толкова намираш в това НЕЩО(защото това не е музика, а нещо)?!" и се изморих да се боря съвсем сама. В такива моменти завиждам на Дон Кихот, той поне е имал Санчо Панса. Плаче ми се, а може ли самотен рицар в черни доспехи да плаче? Да, може, не защото тези псевдотворци обиждат него, а защото обиждат хората, на които той се възхищава. Този същия индивид, който носи гръмкото име Азис, беше казал:"Теди Москов изкъпи се." Азисчооо, Азисчооо, погледни се на каква мазна баничка си заприличал и после започни да раздаваш правосъдие и съвети. Погледни от какви си заобиколен и после коментирай истинските културни среди. Или искаш да кажеш, че тези, които си нямат парфюм, който да носи тяхното име не са чистоплътни? Не всички имаме твоите мангизи. Докато ти пееш за Сен Тропе, хората си изкарват прехраната като четат денонощно автори, за които ти изобщо не си чувал. И не само това - те играят, те поставят!
Все ми е едно кой ми се присмива в лицето(или зад гърба) или кой какво си мисли за мен - дали съм задръстена, или - не. Поне се научете да бъдете достойни противници. О, извинете, забравих, че със силикона човек не може да прогресира. Е, може, разбира се, ама що за прогрес е това да си харесван от почти цяла България и да имаш обожатели, които ти хвърлят салфетки, докато ти се раздаваш за тях? Ето, зубърското в мен отново проговори, а, може би, никога не е млъквало.
Скрийте се в долните си чалготеки, пълни с мерзости и извращения.
Наздраве! Върви, народе, възродени!

Стига с тая чалга, деградирахме! 

България днес

След(и по време на) 500 години турско робство българският народ е родил своите будители. След прехода се родиха мутрите и чалгата.
Днес сме зависими от хората, които финансират и участват в мръсните сделки на гореспоменатите индивиди, а именно политиците. Длъжни ли сме да търпим тези тесногръди червеи? Длъжни ли сме да тънем в мизерия, когато те си грабват държавните самолети и отиват на почивка?... Безработица, ниски доходи, скъп живот, оная с патериците ще се оплаква от краката си, а Станишев се изтъпани и вика "Срам и позор!". А той какво направи? Изобщо кой какво направи за тази държава и бъдещето й? Младите искаме промяна, показваме това с действията си, а същевременно пенсионери викат в лицето на студенти "Плащат ви, за да протестирате!". Искаме правителството да падне, а народът ни е разединен. Идилия!

Религия?!

Не е нужно да ходя в църква и да се кръстя. Не се успокоявам от свещи, икони. Не бих се успокоила от обикновен човек, който ми казва, че греховете ми се опростени. Не мога да намеря успокоение в книга, коята ми казва да си обърна и другата буза, за да ударят и нея. Не вярвам, че за да си в рая е нужно да прочетеш Библията. Не вярвам, че си добър човек, ако следваш канона. Хората са създадени, за д...а грешат и да се учат от грешките си, а не да бъдат перфектни. Недопустимо е да живееш като светец само заради надеждата, че ще отидеш на едно по-добро(уж) място. А какво живеене може да е това? В рамка? Пф, та това е съществуване. Животът никога няма да се повтори. Глупаво е да го пропиляваш от страх, че някой ще ти заяви величествено: "Не си заслужил това царство." Религията те слага в клетка, а вярата ти дава надежда. Измъква те тогава, когато си мислиш, че всичко е изгубено. Религията е машина за пари и преди свещениците да сочат с пръст обикновените хора, нека да признаят за извращенията в църквата.
Нападайте ме, да, слушам музика, която е оплюта от от въпросната институция. В интерес на истината не се интересувам от хора, които вярват повече в нещо, което е извън тях.
"Open mind for a different view. Forever trusting who we are and nothing else matters." - Metallica.

Моят Halloween

В нощта на Halloween бях в София и гледах маскираnи хора по улиците, които се разхождаха смеейки се (най-вероятно) без да знаят какво точно празнуват... и защо го празнуват.
     Нямах нито маска, нито грим или костюм за чуждия празник. Отидох на театър. Гледах „Лодка в гората”(по Николай Хайтов, режисьор Мариус Куркински) на сцената на Малък градски театър „Зад канала”. Празнувах в навечерието на Деня на народните будители. Протестирах като отделих средства за представление, което остави трайна следа в мен, а не за глупав костюм, който ще облека веднъж в живота си. Подкрепих част от сегашните ни будители – актьорите, в борбата им за оцеляване в държава, която не се грижи за болните, камо ли за тези, които жадуват за изкуство. И не, не осъждам никой, който е празнувал Halloween. Уважението ми се изпарява към тези, които не знаят или не се сещат за датата I-ви ноември. Тя не е просто денят, в който не си на даскало и си свободен да отидеш на кафе или на бар. Денят е почивен, защото не е по-маловажен от XXIV-ти май. Вместо да си губиш времето в поредните празни приказки, отвори някоя книга, прочети или направи нещо, с което да подчертаеш вниманието си към този светъл празник. Недей да бъдеш поредния фалшив патриот, който празнува чужд празник по неразбираем начин. В България също си имаме празници, те също са хубави, най-малкото защото са си наши. Празнувай като се гордееш, но нека гордостта ти бъде подплатена(не с пари, а с доказателства, че тези, които са ни измъкнали от калта все още живеят).
    Да, празнувам Деня на народните будители във времето на заспалия български дух.

    П.П. „Лодка в гората” е поредното прекрасно представление на моя любимец Мариус. Горещо го препоръчвам на всички. Гледайте го поне от чисто любопитство към невероятната актьорска игра на Александър Кадиев. Това момче не се шегува, когато става въпрос за изтръгване на роля от самия себе си.   

А сега накъде? (2)

Вече все по-често се питам какво се случва с най-ценните неща в живота. И изобщо - кои са те? Има ли ги или всичкото е: “Налей ми една ракия!”? Живея си така с мисълта, че все още съществуват някъде, но едва ли в своята чиста форма.
    Свобода. Можем ли да бъдем истински свободни? Днес всички сме зависими от нещо и най-вече от “цивилизацията” – телевизия, интернет, телефон. “Вързани” сме за материалността, защото днес всичко се купува – приятелства, живот. Затова всичко губи стойността си.
    Справедливост. Нормално ли е хора с висше образование да са клошари, а пластмасови, кухи “барбита” да са милиардери? Справедливо ли е да убият детето ти, да се готвиш за погребение, а убиецът да се разхожда на свобода?
    Чест. Една от най-гнусните постъпки на света е да лъжеш. Да, чрез лъжа някои успяват да втълпят на другите своите “хубави” качества, такива, каквито не притежават. Дааа, ето какво означава “чест”.
    Дълг. “Обещавам ти”, обещания, обещания, провалени обещания. Като кажем дълг и се сещаме за изтеглени заеми и какво дължим на банката. Какво се случи с чисто човешкия дълг?
    Състрадание – лесно е да си с някого за ядене и пиене, но готов ли си да бъдеш неотлъчно до приятеля си и да му кажеш с чиста съвест “До теб съм.”? А най-страшното е, че има хора, които плачат заедно с теб. Но в същото време се радват на страданието ти.
    Надежда. Съществуваме и си правим илюзии, че може животът ни да се подобри. Уви, всичко, което получаваме накрая са разбити надежди и разочарования.
    Любов. Някои от нас се влюбват, а други просто обичат. Не е лесно да намериш точния човек днес, при положение, че гледаш най-често разхождащи се свободно по улиците клонинги. Изобщо съществува ли любовта фина и неопетнена в това техническо време?
    Може би се питате защо спрях вниманието си точно върху тези ценности. Вдъхнови ме мисълта на Чърчил: “Всички велики неща на този свят са прости и могат да се изразят с по една дума – свобода, справедливост, чест, дълг, състрадание, надежда.”
    Любовта ли? Няма как да я пропусна. Създадена е , за да бъде вечна, защото тя не е предмет, а чувство. Нищо, че хобито на модерния човек е да се подиграва с чуждите емоции. 

12.09.2013г. – The birthday of an angel

И това лято си дойде, и това лято си отиде. Отново е есен. Да, септември е хубав месец, но е училищен. Отново се влиза в капана и отново се броят дните до следващото лято. И ако не са малките неща в ежедневието, този капан би бил не само клетка, а тъмница. 
Като казвам “малките неща” имам предвид редките разходки с приятели и разговорите по скайп. Сещате се, нали? В онези случаи, в които най-добрата ти приятелка е не на стотици, а на хиляди километри от теб, цяла година си пишете, не много често си говорите по скайп, заради часовата разлика и броите секундите до настъпването на лятната ваканция. Да, онези разговори, които ти подобряват настроението, в случай, че денят ти е бил скапан. Онези разговори, които продължават до 3 часа сутринта, пиеш студен чай, ядеш шоколад и казваш по едно виртуално “Наздраве!”. Мислиш си: “Сега половината от хората на Земята спят, защото утре са на работа или на училище, а ние просто си говорим и сме щастливи.” Радостта от това да преодоляваш тези километри и напук на заповедните изречения: “Лягай си, късно е! Чуваш ли ме какво ти казвам?!” стоиш с кървясали очи пред компютъра. Разказвате какво ви се е случило и си давате съвети.
Да знаеш, че имаш приятел, който е там, някъде, по широкия свят, но е искрен и никога не е пускал ръката ти. Плакал е с теб и се е радвал с теб. Изграждали сте заедно мечтите си и сте пътували с тях къде ли не.
Честит Рожден ден на тази невероятна приятелка, Adella! Остани си все същия genius(защото така си перфектна  ), следвай мечтите си, бори се за тях, все така лъчезарна и сериозна. Бъди себе си, да, знам, че това означава да си останеш лудичка и понякога да се лигавиш, но лудите сме на изчезване и трябва да се подкрепяме. You know that you can always count on me and I’ll always stay beside you.
Забавлявай се днес, защото това е твоят ден, ама се забалявай и от мое име.  
RAWR( това е на динозавърски  ), обичам те, I love you, Je t’aime, Ich liebe dich, Te amo, أنا أحبك , ես քեզ սիրում եմ !    

1 септември 2013г. – световен ден на мира?

През 1939год.(точно преди 74 години) на днешния ден думите на прадядо ми са били: “Трагедията на света започва.” Хиляди невинни хора са загубили живота си само заради псевдо идеите на един зъл гений. И винаги е било така. Хората, които имат власт се интересуват само от действията си, но не и от последствията. Явно това да притежаваш нещо и то мащабно те изкривява.
    Днес на тази дата празнуваме световния ден на мира. Да, нека празнуваме, но що за празник на мира е това, при положение, че в навечерието му Барак Обама обявява, че ще предприеме военни действия срещу Сирия? Трябва да призная, че не разбирам от политика и не се меся, но разбирам от хуманност и далеч не съм сигурна дали светът ще може да понесе още една трaгедия. Имайки предвид и модерните технологии тази трагедия може би ще бъде наситена с повече кръв и смърт. Трагедия, за която дори и нейните “писатели” ще съжаляват.
    Първите есенни листа падат свободно и безгрижно на земята, и биват стъпквани безмислостно от нас. Превръщаме ги в прах без дори да се замисляме. Да, това е техният край. Мисля си: “Ами ако те са олицетворение на бъдещите жертви?”...

Рокът – дългоочакваният изгрев след непрогледна нощ, изпълнена със страх и отчаяние

Някога чувствали ли сте се самотни, изоставени, изгубени? Имало ли е момент в живота Ви, в който не сте знаели по кой път да поемете? Усещали ли сте как някаква частица от личния Ви компас се е счупила и малката машина Ви гледа безучастно, защото не подлежи на поправка? Хиляди хора по света са изпадали в такава ситуация, а изходът за много от тях е бил фатален. Наркотици, алкохол, смърт – душевна, а после и физическа.
    А защо пиша всичко това? Нима изходите във всички случаи са гореспоменатите? Далеч не.
    Музика! Който и да чете това в момента се сеща за своята любима музика, но ще спра вниманието на жанр, който в България или е силно обичан, или е силно мразен – рок! Голяма част от обществото мисли рокаджиите за хора, които само създават проблеми, държат се грубо и т.н. Задайте си въпроса дали всички простаци в нашата родина слушат рок или жанр, който е коренно противоположен...
    Гледали ли сте клипове, в които млади хора прегръщат изпълнители от любимата си рок група? Ако не сте, то време е да го направите. Тези същите хора казват как музиката ги е спасила. Как им е “подала ръка” в момент, в който те са се намирали насред руините на миналото и безизходицата на настоящето.
    Бъди себе си, не изневерявай на истината, на първо място повярвай във възможностите си и винаги следвай мечтите си, не се отказвай от тях. На това сме научени децата на рока, защото времето не се връща назад, и ако нямаш смелостта да изживееш живота, който искаш – то значи ти просто съществуваш, правиш това, което всеки може. Ако чувстваш в сърцето си, че се противопоставяш на това, което масата харесва, ако се осмелиш да признаеш грешката си – не, това не е престъпление. Просто хората вече не сме хора, а коне... с капаци. Осъждаме всеки, който не е сългасен с нас. Днес в България винаги ще има някой, който да те гледа накриво, защото слушаш рок. Това не означава да престанеш да правиш това, което ти доставя удоволствие, това, което те прави свободен.
    Хора, които са паднали и са се изправили, благодарение на тази музика – това е доказателството, че рокът не е белег за упадъчност, а точно обратното – котва, спуснала се до теб в момент, в който си на дъното на океана, а акулите се приближават със скоростта на светлината към отчаяното ти и обезверено същество.
    Да си в рока – това е спасение и революция!

П.П. Моля не ни осъждайте. Глупаво е.

 http://www.youtube.com/watch?v=GC63HGcsfEg 

Andy Biersack

“Докато растем ние научаваме, че дори човекът, за когото не допускаме, че ще ни разочарова, най-вероятно ще го направи. Сърцето ти ще бъде разбивано навярно повече от един път и става по-трудно всеки път. Ти също ще разбиваш сърца. Ти ще се караш с най-добрия си приятел. Ще обвиняваш любимия си човек за нещата, които предишният е направил. Ще плачеш, защото времето лети твърде бързо и евентуално ще загубиш някой, който обичаш. Затова снимай много, смей се много и обичай сякаш никога не си бил нараняван, защото всеки 60 секунди, които прекарваш натъжен са минута на щастие, която никога няма да си върнеш.” – Анди Биурсек, Black Veil Brides

"As we grow up, we learn that even the one person that wasn’t supposed to ever let us down, probably will. You will have your heart broken probably more than once and it gets harder every time. You’ll break hearts too. You’ll fight with your best friend. You’ll blame a new love for things an old one did. You’ll cry because time is passing too fast and you’ll eventually lose someone you love. So take too many pictures, laugh too much and love like you’ve never been hurt because every sixty seconds you spend upset is a minute of happiness you’ll never, get back.” - Andy Biersack, Black Veil Brides

Sofia Rocks 2013

Нищо, че минаха дни от Sofia Rocks все още съм на стадион "Васил Левски". Все още съм там и пея Your betrayal, Tears don't fall, Benzin, Du hast... Bullet for my valentine разцепиха облаците и отвориха път на слънчевите лъчи чрез тежките тонове, а Rammstein превърнаха нощта в ден чрез всичките фойерверки, нестихващите огньове и цялата енергия, която бушуваше между тях и публиката. Цялата илюминация, която по невероятен начин се свързваше с тежката музика, това всичко ни накара да забравим къде се намираме. Преобърна представите ни за невероятно шоу и истински, тежък, но разтоварващ рок. Ще помня датата 26.07.2013 завинаги. Докато тази група разтърсваше София спрях да скачам и да пея, и си казах:"Заслужава си да се трудиш цяла година само за тези няколко часа." Споменът ми от онази вечер никога няма да избледнее. На такива концерти, насред 20 000 души, човек се чувства нищожен, но е щастлив, дори горд, че е част от едно незабравимо събитие. Благодаря на тези прекрасни музиканти! Bullet for my valentine,Rammstein, запомнете тези имена!

Радостта от летенето

Винаги съм искала да имам криле. Завиждам на птиците. Те могат да литнат, когато си поискат, да отлетят накъдето си искат. Докато ние, хората, сме принудени да влачим веригите си по калната земя.
    Намирам полета за нещо изключително красиво. Свиването и разпъването на крилете, сякаш въздухът се пропуква, а с него и времето. Обичам да наблюдавам птиците във връхната им точка на свобода.
    Да, ние не можем да летим самостоятелно, нямаме свободата да се докоснем до облаците, да бъдем близо до ангелите, да се доближим до слънцето, да изгорим и да възкръснем от пепелта си. Не можем всичко това, но можем да летим и мисля, че тук е мястото да благодаря на техниката. Самолетът – едно от най-великите изобретения на човечеството. Благодарение на него преодоляваме хиляди километри за броени часове. Това, за което човекът е мечтал вече е реалност. Да и ние можем да летим. И колко пъти съм изкала да счупя прозореца до мен и да гушна някое пухкаво облаче, да се почувствам като истинска свободна птица...
    А моментът, в който самолетът набира скорост и изведнъж се отлепва от майката Земя – това не мога да го заменя за нищо на света!
    Да, ние всички можем да летим, но може би не винаги е нужна помощта на техниката. 

Кръговратът на живота

Вали. Вали сякаш никога не е спирало, сякаш никога няма да спре. Заглеждам се през прозореца и виждам нежни, малки капки – дело на природата, разбиващи се безмилостно в грозния, мрачен асфалт. Това ли заслужават тези капки, тези ангелски сълзи? Да бъдат превърнати в кални локви – счупени огледала на човешките грешки. И докато гледам тази картина на кръговрата, осъзнавам, че и нашите надежди се разбиват по същия начин в реалността – безмилостно, мигновено. Осквернени, а недочакали дори и своята пълна реализация в съзнанието, надеждите умират. А кой подписва смъртната им присъда? Ние, нашите терзания или писалката на живота? Родени от желанието за нещо, понякога те са единственото, което имаме. Опората в живота ни, която дава път на мечтите ни, която винаги е до нас и ни напомня, че имаме мисия, която трябва да изпълним. Толкова ли е трудно да спасим надеждите си от напукания асфалт? Може би, е също толкова трудно, колкото да спасим душите си от бездната на нищото, която всеки ден взима нови жертви.
    Всичко това в името на кръговрата и страха ни от това да се опълчим на статуквото. Явно изборът стои в основата на този житейски дъжд.  

My life’s a musical

Когато се събудя сутрин, не си мисля за това когo да впечатля. Все ми е едно какво си мислят повечето хора за мен. И без това не ме познават.
    Хубавото в моя случай е, че превръщам всеки мой ден в ново представление.
    Ако има нещо, което научих за кратките 17 години, то е, че никога не трябва да се разкриваш пред другите докрай. Все ще се намери някой, готов да забие нож в гърба ти. И колкото по-малко такива хора имаш около себе си, толкова по-добре за нормалното ти съществуване. Иначе рискът си заслужава. В противен случай животът би бил скучен.
    А колко нормално може да бъде съществуването на човек, който иска да превърне живота си в изкуство? Нима той може да се затвори в някой офис цял ден и да бъде отрупан с разни “важни” – непотребни книжа?
    Оставяш зад кулисите истинското си Аз и излизаш на сцената с някоя маска. Така стоят нещата в днешния свят на лъжи и фалшиви марионетки. Или си силен и се бориш, или се оставяш на течението да те погълне.
    И чувствата винаги са оставали, остават и ще остават “облечени” в черно, чакащи своето задкулисно погребение. Самотен, разбит, амбициозен, здрав, смел, замечтан или щастлив, почти никой не се интересува от това. И по-добре те да намерят кончината си, отколкото да се превърнат в поредните клиширани етикети. Едно е сигурно – всичко започва и свършва в сърцевината ти.
    Животът ми е театър. Всеки ден се събуждам и знам, че няма как да остана невинна, защото съдбата рано или късно те прецаква.
    Излизаш на сцената и играеш представлението за деня за първи и последен път. Нямаш право на грешки. Хиляди зрители са втренчени в теб и очакват всяка една твоя реакция. В един момент всичко ти писва и искаш да подпалиш сцената, и да извикаш: “Ако искате шоу, последвайте пепелта!”. А хищниците очакват само това – да видят победата си. Единствената причина, поради която стискаш зъбите си здраво е надеждата ти за спасение. Спасение от какво, от кого? От конфликта ти с друга личност, със света или, може би, със себе си? Съвестта ти е заспала някъде дълбоко и се страхуваш да я събудиш, защото знаеш, че ще изпиташ срам. “Защо съм част от тая бутафория?” Но човек е силен, не когато създава правилата си за собствена консумация. Силен си, когато успяваш да играеш по чуждите правила успешно и от жертва се превръщаш в нападател.
    И когато си мислиш, че целият свят ти е обърнал гръб, отиди при изкуството. То ще те разбере и приюти.
    Да, драги мои, животът ми е мюзикъл. 

Чудото на природата

Винаги съм обичала морето повече от планината. Шумът на вълните; вълшебният хоризонт, където морето се свързва с небето; стъпките в пясъка, които водата прибира в прегръдките си; единствените красиви трупове – тези на мидите, които лежат на мокрия пясък единствено и само, за да бъдат подигравани от нас; Слънцето, което се спира безмилостно в небето и позлатява с лъчите си моя любимец; всичко това ми дава прекрасен повод за размисъл. Та това не е ли чудо? Не е ли чудно, че е възможно да има тонове вода, под и около които има пустиня(в лицето на плажа)?
    Водата упорито целува своята противоположност, въпреки че е отблъсквана тя не се отказва. Не можеш да затвориш и отхвърлиш нещо, което не може да бъде поставено в рамка и убито. Единственото истинско унищожение на прекрасното идва от неговата вътрешност. Когато душевната вселена изригне в супернова, можеш да бъдеш сигурен в края на едно съществуване.
    А възможно ли е нещо толкова земно като морето да приключи с изригване на нещо толкова космическо? Всичко е възможно, само че в цялата природна система ние, хората, не се вписваме. Живеем със самочувствието, че ние сме връх в нея, но си мисля, че вместо висши същества, сме се превърнали в “СТРАХотни” чудовища. Единствени по рода си, унищожаваме средата, от която сме зависими, в която живеем. Поздравления!

За първата ми среща с театъра

                     

    Никога няма да забравя този вълшебен момент. Сякаш още се случва, още не е свършило действието. Всеки миг “проблясва” кристално ясно в съзнанието ми. Обиновено спомените ни се струват като красив сън, но този спомен все още не е извървял пътя си докрай. Все още не се е архивирал и, може би, не е редно да се нарича “спомен”.
    Първата ми среща с театъра ме венча с изкуството завинаги.
    Всичко се случи през 2001год. Бях твърде малка, но въпреки това получих билет за театър(разбира се, благодарение на майка ми). Стоях в залата с палто и шапка, периодът беше кризисен за България и отопление нямаше в театъра. Това за мен нямаше никакво значение, единственото, което ме вълнуваше беше предстоящото представление – “Сънят” по Джулиан Барнс в изпълнение на Мариус Куркински.
    Когато актьорът застана на сцената, сам срещу многобройната публика, и ни въведе в коренно различен свят, нещо в мен трепна. Гледах Мариус и несъзнателно се чудех дали е възможно един единствен човек да бъде толкова много хора. Да играе само на една сцена, а същевременно да ни отнася на различни места. Да бъде когото си поиска, когато си поиска, но да не забравя себе си. По-късно разбрах, че в света на театъра няма невъзможни неща. Крехкото ми същество беше завладяно от гения на този човек. Когато талантът се срещне с искуството, се получава вълшебство, което те отнася в друг свят. По този начин, още на 6 години, подсъзнателно разбрах на какво е способно изкуството, а любовта ми към него се “роди” желана и напълно осъзната.
    Преди в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, стените бяха сини, а столовете – червени. Днес стените са червени, а столовете – сини. Днес всичко е по-бляскаво, но всеки път, когато влизам в тази зала пред мен “изниква” онзи студен образ на безизходицата(не че сега състоянието в държавата не е същото), който те притиска и притиска. Но дори тогава хората бяха “жадни” за изкуство.
    Може би човек винаги има първа, но не и последна среща с тази сладка отрова. А кой знае? Може би, винаги, когато влизам в залата, се срещам с театъра за първи път. Лесно е да си “затвориш” очите си за красотата, но сърцето винаги избира правилния път. Нищо, че в днешно време пътят на изкуството е смятан за отпадъчен, безполезен и лош, защото не може да бъде разбран от масата. Не всичко трябва да бъде разбрано. Някои неща просто трябва да се обичат.  

Актьорът - сам или самотен?

Мислила съм си върху въпроса дали актьорът е сам или самотен.
    Много хора смятат, че животът на актьорите се състои само в славата, огрявана от прожекторите. Тежките статуетки и червеният килим. Многоцветният грим и скъпите костюми. Всъщност, двете маски деликатно прикриват истината за тази професия.
    Дразня се на изказвания като: „Е, какво му е трудното? Няколко думи да запомниш – това е!”
    Знаете ли, че актьорската професия е една от най-трудните? Знаете ли колко жертви изисква тя? Понякога текстът е един от най-малките проблеми. За да може една роля да се изиграе подобаващо, са нужни хиляди упражнения за дикция, диафрагма, походка, поведение на сцената, партньорство. Но тук вече изниква друг въпрс – ако някой се справя отлично с тези задачи, може ли той да е добър актьор? Не можеш да играеш и да вникнеш в ролята без да състрадаваш на героя, без да приемаш неговите проблеми като свои, той ти остава чужд. Трябва да достигнеш до дълбините на душата му, но първо трябва да разкриеш своята. Ако да си математик се изразява в това да боравиш с числата, да си актьор означава да си самото число и да се съгласуваш с останалите.
    Колкото и да си мислите, че режисьорите стоят зад актьорите неотлъчно и всичко се получава благодарение на тях – не е точно така. Режисьорът помага безкрайно много, но актьорът е сам с душата си, с героя и най-вече на сцената. Самотата го дарява и той има пълното право да експериментира, да се променя и да бъде. Но това да си сам не означава да си самотен. Може ли някой, който през живота си се е превъплъщавал в най-различни роли, да се чувства самотен? Не би трябвало, но се случва. Има случаи, в които всеки ден сменяш всякакви маски, но когато свалиш и последната, изражението ти се е променило. Оглеждаш в огледалото и искаш да „прочетеш” душата си чрез погледа, но той е празен също като нея. А на следващата вечер трябва да си нов човек.
    Изморяваща е актьорската професия. Трябва да убеждаваш най-добрия си приятел – публиката, в истината чрез лъжа. Трябва да я накараш да ти повярва, но първо трябва да повярваш в себе си. Може би си задавате въпроса: „Защо е всичко това?” Струва си да дадеш всичко от себе си само за онези няколко минути с разперени ръце срещу залата. Когато можеш вече да свалиш маската и да се поклониш такъв, какъвто си в реалността.
    Актьорът е един обикновен човек с необикновено призвание.
    И ако наистина светът е сцена и ние всички сме актьори, 27 март не е единственият празник на театъра. Всеки ден е театрален.

Ето какво си мисля

Знам, че след като прочетете всичко това, ще ми кажете: “Не си права”. Защо да не съм права? Нали живеем в демократично общество и всеки може да изразява мнението си свободно?

    Животът не е нито лесен, нито труден. Той не е нито дълъг, нито толкова кратък. Имаш време да скърбиш, да се радваш, да си нараняван, да обичаш, да мързелуваш, но най-вече да бъдеш себе си и да се променяш. Имаш време за всичко, но си мислиш, че времето няма време за теб. Това не е вярно.
    Винаги има и ще има хора, които ти се подиграват, мразят, ненавиждат. Винаги ще има и такива, които не могат да си представят живота без теб. Игнорирай онези, които не харесваш и отдай вниманието си на тези, които обичаш.
    Всеки мрази скръбта, но и тя дава много, защото в такива моменти разбираш неща за себе си и другите. А радостта е безценна. Тя открива пътя към щастието. То често ни се струва недостижимо, но съществува. Няма нещо, което да съществува и да е недостижимо. Винаги има начин.
    Всеки от нас е бил нараняван. Всеки от нас наранява. Сигурна съм. Но раните не са ли плод на долна омраза, породена от горчива любов? И все пак, всичко, което ти остава в един момент е способността ти да обичаш.
     Няма родител, учител или възрастен като цяло, който не е правил забележка на някое дете за мързела. Разберете, това, което вие наричате “мързел” е почивка за нас. Училището(поне по-голямата част от предметите) ни убива, затваря. Аз съм от тези, които израстнаха с хард рок и хеви метъл, а по душа са пънкари. Не сме глупави и можем да преценим кога да работим и кога да си почиваме. Това не е тъпо оправдание, че не искаме да прочетем повечето от книгите, които влизат в задължителната подготовка. Дайте ни Тери Пратчет и Дж.К.Роулинг. Но не, в случая никой не е виновен. Системата ни изкривява. Отнема свободата и на учителите, и на учениците.
    “Бъди себе си” – колко комерсиализирана, но вярна фраза. Е, аз се опитвам да бъда такава, каквато съм, но да бъдеш човек е толкова скучно. Оплакваш се на другите за щяло и нещяло. Нараняваш, за да отмъстиш за грешките на някой друг. Не можеш да си намериш място, което да ти харесва на 100%, колкото и да пътуваш. Ето защо съм склонна да се призная за паднал ангел, чийто домашен любимец е еднорог е преливащи цветове. Разбира се, обществото би ме затворило в лудница. Ако съм безсърдечна, ще кажат, че съм чудовище. Ако се отрека от религията си, ще кажат, че нямам срам. Ако ми се пее и пея фалщиво, ще кажат, че съм некадърна. Ако не уча и бягам от училище, за да свиря в рок група, ще кажат, че съм упаднала. Ако не поздравя учител, който се е заяждал с мен, ще кажат, че съм невъзпитана. Ако казвам истината, ща кажат, че съм  жестока и брутална. В такъв случай защо навсякъде пише:”Бъди себе си.”? Защото на думи всичко е лесно.
    Затова просто живей! Когато страдаш – изстрадвай всичко докрай. Когато обичаш – обичай без задръжки. Когато се бунтуваш – бунтувай се без страх. Когато мързелуваш – мързелувай без угризения. Когато се усмихваш – усмихвай се до ушите. Когато се гордееш – дай причина на хората да запомнят името ти. Когато викаш – викай и не щади гласа си. Когато прощаваш – прощавай без задни мисли. Бягай, не спирай, не се замисляй прекалено много, поеми си въздух и продължавай. Никой от нас няма спирачки. Свободни сме дошли на този свят и свободни си отиваме. Принудени сме да се влачим с тежки окови, но ни е дадена сила и можем да ги строшим. Каквото и да става – мечтай! Мечтите са едно от най-свободните неща.
    А относно времето – то е просто човешка измислица. 

Свободата

                                         

    Винаги съм се питала какво ли е да бъдеш истински свободен. Може би ние никога няма да разберем това. Всеки е привързан, да не кажа и “пристрастен” към нещо. Нещо, без което не може да живее. Но понякога намирам време, макар и малко, и гледам звездите. Те – милиони, аз – една. Замислям се тогава какво е свобода. Тя в своя чист, неопетнен вид. Неосъзната. Недостижима. Химера. Давам си сметка, че точно тялото е това, което ни приковава. Тялото не с неговата материалност, а тялото и съзнанието, привикнали с цивилизацията. Докато гледам звездите мога да се почувствам истински свободна. Също като тях. Свободата е състояние на духа, но и избор. Историята, обаче, ни показва, че дръзнали да направят своя избор са наказвани често със смърт. А днес, когато си мислим, че сме истински свободни, в същност, сме най-приковани. Претрупвани сме ежеминутно с ненужна информация.
    Понякога ми се иска да имам криле. Да летя. Къде бих отишла? Не знам, но със сигурност не бих се застояла на едно място.
    А относно звездите – те могат да бъдат най-добрата компания на един човек, страдащ от синдорма Summertime sadness. В такъв момент осъзнаваш колко самотен можеш да бъдеш в своята свобода. И колко свободен в собственото си падане в случай, че някой е отрязъл крилете ти.


”Думи – смисъл и зов:
свобода и любов!
За любовта бих презрял
и смъртта.
За свободата бих пожертвал
любовта.” – Шандор Петьофи

Синдромът Summertime sadness

Може би е странно, че през зимата пиша за лятото, но сутрин се събуждам с тази мисъл и вечер, като си легна, пак си мисля за това. Тук ще пиша повече за синдромът, който то предизвиква.
    Summertime sadness е познатата ни на всички песен, но лично аз я харесвам, защото тя ме “пренася” в лятото. Напомня ми за всичко случило се. За щурите моменти с приятелите ми. Когато напук на забраните правиш каквото си поискаш, а после си счупваш краката от тичане. За дългите разходки и удоволствието да видиш някой познат. За хилядите разговори с една от най-добрите ми приятелки, която чувствам повече като своя сестра. Лятото ни събира, защото зимата ни разделя в различни държави. За летните нощи, когато можеш да гледаш звездите с часове и да си мислиш за онази една душа с надеждата и тя да мисли за теб. За удоволствието да ядеш сладолед и да пиеш студен чай докато се наслаждаваш на топлия, ефирен ветрец. За старанието да разкриеш магията, която кара морето и небето да се сливат в едно на тънката граница наречена хоризонт. За разходките по плажа и онзи момент, в който се обръщаш назад да видиш стъпките си по пясъка и установяваш, че вълните отдавна са ги прибрали в необятните си прегръдки. Може би вече се ядосвате, защото ви напомних за щастието, което нито един от останалите сезони не може да донесе. За онази носталгия, която ви натъжава, но тъгата не е болезнена.
    Един от най-тъжните ми моменти е този, в който осъзнавам, че лятото си отива и ми се иска да кажа: “Kiss me hard before you go”.
    Да, все още е януари, а до лятото остават.... не, не искам да си помисля колко остава до него. Само ми е любопитно какво ли ще се случи, защото всички знаем, че всяко лято си има своята история. 

2 милиона евро?! Да не би това да е някаква изврaтена шега?!

Преди няколко дена реших вече да не пиша за чалгата, защото и да пиша и да не пиша е все тая. Какво ме провoкира сега ли? Ами...как ви се струват 2 милиона евро, отпуснати от европейския съюз за чалгата? Но сега нямам намерение да критикувам поп-фолка. Разбира се, не си мислете, че ще го пренебрегна.  За него ще имам отделна “честитка”.
    Всъщност, за първи път не знам какво да кажа. Сякаш някой е отнел възможността ми се да изразявам. Тъкмо се говореше за криза в чалгарския бизнес и ето, радостта ми не продължи дълго. Господата европейци ще подкрепят бедните ни, умиращи от глад, но високо интелигентни и талантливи до безумие представители на майка България – чалгариТЕ. “Я, елатe пиленца при батко, да ви нахрани сладко, сладко” – това трябва да се пада част от втория официален химн на ЕС. Прост народ най-добре се управлява. В случая народът гласува: “Ела вълчо и ме изяж.” Нима европейците са слепи? Истинската ни култура е като еделвайс в Сахара. Какво се случва, ей, творци? Отново ли ще се гърчим под камшика на безхаберието? Да си творец означава да си и бунтовник. Изкуството не може, не трябва да е мирно. То не е мъртво. То живее, то се развива, то чувства, то страда, а при нас то....умира. Тъпчат го хора, които даже не се посещавали България, а вдигат и двете си ръцe в подкрепа на най-големия ни враг. Потресена, не, чувствам се омърсена. Принудени сме да търпим неща, които никой не е заслужил. С тези 2 милиона евро ще се купува нова техника, за да може чалгата да постигне пълен разцвет. Ами така де, както е тръгнало, другата музика, на която Космосът ще се наслади е родният ни поп-фолк.
    Браво Европа! Сега виждам смисълът в това да бъдем член на твоя псевдо съюз.
    Европейски политици и културоведи, приемете моите най-искрени поздравления!   

2012-та си отиде

Всяка година ни учи на нещо съществено. Повечето от нас предпочитат да ядат и пият на 31 декември без да си дават равносметка за това, което им се е случило. Не че аз не се забавлявам, но винаги на тази дата си казвам: „Чакай, към какво ще се стремя през новата година, ако не разбера докъде съм стигнала през старата?” И така в този кратък отрязък от времето, между застрашителните пуйка и вино, се спирам, затварям се в себе си и... си отдъхвам.
    2012г. ми предостави много теми за размисъл и ми показа, че човек трябва да оцелява напук на световната месомелачка. Накара ме да повярвам в най-ценните уроци, а именно житейските.
    Всеки миг трябва да живеем пълноценно и докрай, защото животът е по-кратък отколкото си мислим. Не трябва да се страхуваме от никого и нищо, защото страхът убива всичко прекрасно и ни оковава в плена на параноята. Ученето те затваря с химикал в ръка, писане и тесногръд стремеж към по-висока оценка. Учението разширява кръгозора ти и те освобождава. Не е редно да учим и да научаваме, а да СЕ учим и поучаваме. Не е редно да изивяваме и преживяваме. Просто да живеем!
    Провалът е по-важен от успеха, защото той ти дава по-ценен урок. Всеки може да бъде на върха, но не всеки може да оцелее в калта. Винаги по-силни са тези, които първо са паднали.
    Срещата със злото е по-важна от срещата с доброто. Злото без да иска подхранва твоята доброта и те насърчава в борбата за справедливостта.
    Вярата е по-ценна от религията. Религията те отправя към Богът – съвършенство, затваря те и те изсушава между страниците на Библията. Наказва те жестоко, ако си праведен, но някъде си сгрешил. Но тя е тази, която е готова да прости на престъпника. Тя е тази, която те кара да се примиряваш. Вярата ти дава свобода. Правù, каквото сметнеш за добре и се стремù към втрешно опознаване. Тя не наказва, а поучава. Изисква да повярваш независимо в какво или кого. Ако искаш, в самия себе си. „Вярата в нещо го кара да се случи” – Франк Лойд Райт.
    Бъди бунтовник и винаги се опълчвай на течението, не се оставяй на водовъртежа.
    Не се старай към съвършенство. То не съществува. „Перфекционизмът е суета” – Декланд  Доннеллан.
    Навсякъде пише: „Бъди себе си.”, ами ако това себе си не ти харесва? Не се  старай да промениш света и да посочваш грешките на другите. Опитай се да достигнеш до дълбините на душата си и започни собствената си промяна.
    Горещо се надявам, че 2013г. ще бъде по-добра, по-здрава, по-успешна, по-свободна, по-разбрана, по-мъдра и изпълнена с любов.
    Все пак, лицемерно ли ще е, ако кажа: „Благодаря ти, 2012-та.”?