(Есе или нещо като
театрални размисли)
(По зададена ми тема от режисьора Николай Георгиев - главен ръководител на театър лаборатория "Алма Алтер")
Театърът е също като човека. Той диша, той се движи, развива, той живее и се променя. Защото ние го караме да прави всичко, което му кажем, но за да имаме правото да видим себе си в него, трябва първо той да заживее в нас. В противен случай магията няма да се получи. Случването няма да се случи.
Тринадесет години се занимавах с най-широкоразпространения вид театър – този, който изгражда стена между актьора и публиката, този, който е приет за съвършен модел на дадения тип изкуство – изкуство, което предлагат държавните театри, а именно театър, който дава отговори без да задава въпроси.
Когато прекрачих прага на театър лаборатория „Алма Алтер”, осъзнах, че в последните години съм искала нова разновидност театрално изживяване без да знам точно каква. За мое огромно щастие открих липсващата ми частица в момента, в който разбрах, че не само аз не разбирам напълно Бекет или когато Хамлет търси своята Офелия. Почувствах се поласкана от това, че актьорите търсят всевъзможни контакти с публиката и се интересуват от нейните идеи, мисли, предложения, мнения и чувства. Видях в действие думите: „Театърът е невъзможен без публика.” Срещнах хора, които си остават нормални хора и на сцената. Хора, които не се възгордяват, не се правят на интересни и не живеят с лакомията си за слава. Хора, които правят нов и почти непознат за България театър – без щампи, без клишета, без суета, а понякога и без думи. Актьор+публика=неразривна връзка. И само едно движение, едни поглед са достатъчни да те хвърлят в необятното непознато, което спира дъха и възражда мисълта.
Откакто влязох в „Алма Алтер” разбрах, че думите „стени”, „граници”, „ограничения”, „невъзможно” не съществуват. Човекът – актьор е способен на всичко.
Едно от нещата, които чух и което ми направи изключително силно впечатление беше: „Представлението не свършва тогава, когато се спусне завесата, а тогава, когато зрителят престане да мисли за него.” Повече от ясно е, че театърът не е манджа, която можеш да изядеш и да забравиш след последната хапка, защото чинията ти вече е празна. Театърът е като хората, които са идвали и са си отивали от нас, но са ни белязали с нещо завинаги. И именно поради тази причина живият театър ни дава хиляди теми за размисъл, които са пряко свързани с живота ни. Винаги търсим отговори, които си мислим, че могат да ни помогнат, а всъщност грешката ни е, че задаваме неправилните въпроси, ако изобщо ги зададем.
Публиката напуска театърът лаборатория замислена, което означава, че актьорите са изпълнили мисията си. Ако има мисъл, с която мога да изразя една от идеите ни, то тя е: „Мисля, следователно съществувам.” Публиката никога не остава безразлична към нас. Тя ни обича, а може би понякога и ни понамразва, но мисля, че никога никой не е излизал от залата равнодушен към това, което се е случило. А това означава, че сме дори една стъпка по-близо до зрителите.
Ромео или Ричард, Годо или Пилат може би никога не са били тези, за които ги мислим, а може би никога не са съществували по начина, по който сме искали.
Думите липсват, действията говорят.
Поклонът е излишен.
Отговорите умират, раждат се въпроси.
Мълчанието е могъщата сила.
Мълчание, останалото е мълчание.