Мили хора,...

Мили хора, за да живеете в мир със себе си, винаги отстъпвайте на мъжете по улицата(в случай, че сте жена), на наглите, на простаците и на всички онези, които се мислят за неща повече от вас. Наричам ги "неща", защото, според мен, не си заслужава дори да им казваме "животни". 
Точно така, мили хора, сега забийте главите си в телевизорите и се преструвайте, че не се е случило нищо днес... с вас... на улицата.... защото.... живеете.... в мир(?)... с.... простащината.... Не се възпротивявайте. Моля ви, недейте, защото, както става винаги в нашите 111 000 km², ще сте "поредният глупак, който е тръгнал да оправя обществото".
Лека вечер, мили хора.

Ден на народните будители?

В последно време се навъдиха много националисти сред моето поколение, които започнаха да милеят за родината си, да обвиняват държавата, че осквернява страната и т.н. Същите тези националисти – „горди българи”, оплюваха(може би и продължават) американците, руснаците, турците и кои ли още не, водени от мотото „България над всичко и всички!”. Снимаха се с българското знаме, било то от плат или боя, и започнаха да заливат интернет. И тук вече се появява интересният въпрос: „Защо ...българинът празнува Halloween?” Вижте, не мога да отговаря, но мога да ви кажа, че всичко, което се случва е много гнусно. Казвате, че сте българи, а празнувате чужд празник, чиято история и цел дори не знаете. Ами... така и така сте започнали да се прекланяте пред чужди традиции и да забравяте своите си празници, най-добре се пишете във Фейсбук с американски имена, променете си местоположението в профила на мечтаната Калифорния и да се приключва. По-големи слънчогледи не съм виждала – ту се тупате в гърдите, че сте българи, ту се маскирате като караконджули. Ако бях на ваше място, щях да си помисля, че вече нямам моралното право да говоря българския език.

Честит Ден на народните будители!

ՙՙԱրվեստով զբաղվող մարդը առաջին հերթին պետք է ազնիվ լինի իր արած գործի նկատմամբ: Սա էն բնագավառն է, որ չի կարելի խաբել, կեղծ լինել: Չպետք է խաբել առաջին հերթին ինքդ քեզ, չպետք է դավաճանել ինքդ քեզ: Սուտը արվեստի մեջ միանգամից աչքի է զարնում…կարելի է մեկ անգամ խաբել, երկրորդ անգամ, բայց երրորդ անգամ արդեն չի ստացվի: Սա նաև վերաբերվում է կյանքի ամեն բնագավառին: Պետք է միշտ ազնիվ լինես ինքդ քո նկատմամբ: Ինչ որ անում ես պետք է նվիրվես, թե չէ չի ստացվի, կլինես միջակ…անգամ ավելի վատ: Իսկ արվեստը մաքրություն է սիրում: Նվիրվածությունն ու ազնվությունը արվեստի բնագավառում միշտ գնահատվում է…սա իմ սկզբունքն է:՚՚
"Art is the sphere where you must above all be honest towards what you do… you can't lie, you can't be false. You shouldn't lie to yourself, shouldn't betray yourself. Lie is always visible in art…you may lie once, you may lie twice but believe me, you can’t do it further. And this is true about every sphere of life. You should always be honest towards yourself, you should be devoted to what you do, otherwise you won’t make it, you’ll be a mediocre… or even worse. Art loves purity. Devotion and honesty in art are always appreciated… this is my principle."
"Изкуството е сферата, в която трябва да си максимално честен към това, което правиш... не м

ожеш да лъжеш, не можеш да бъдеш фалшив. Не трябва да се лъжеш, не трябва да предадеш себе си. Лъжата винаги се вижда в изкуството... можеш да излъжеш един или два пъти, но повярвай ми - не можеш повече. И това важи за всяка сфера от живота. Винаги трябва да си честен със себе си, трябва да си предан на това, което правиш, в противен случай няма да го направиш, ще бъдеш посредствен... или още по-лошо. Изкуството обича чистотата. Предаността и честността в изкуството са винаги оценявани. Това е моят принцип."

Върнете ни Кърт Кобейн и ще Ви изпратим Лейди Гага И Ники Минаж

    Преди доста време бях харесала в социалната мрежа страница, която носи името “Give us back Kurt Cobain and we will send you Lady Gaga”. След това започнах наблюденията си върху модерната музика и ето, че стигам до момента, в който отчаянието ми магически изригва в ярост.
    Не мога да разбера как може голям процент от света да се прекланя пред Лейди Гага и Ники Минаж, и тем подобните им разновидности. Отказвам да приема факта, че вече е напълно нормално малките деца да слушат песни, лишени от смисъл, лишени от музика и да гледат клипове, от които най-вече могат да се поучат порно актрисите. Отказвам да приема, че родителите се интересуват само от образованието, но не и от културата на децата си. Не мога да разбера защо на обществата им е все тая от кого на какво се учат бъдещите поколения. Гага и Минаж не са виновни – всеки гледа си продава продукта в крайно материалното измерение, което май ние сами създадохме. Кажете ми защо и кога музиката се превърна в индустрия. Мислех си, че индустрията служи(примерно) за производство на носни кърпи, които употребяваме и изхвърляме. И тук идва въпросът: музиката днес музика ли е? И защо църквата заклеймява метъла като казва, че е работа на Сатаната? Християнско ли е да „пееш” и да показваш как мъже и жени пипат силиконовия ти задник?
    Отказвам да ми се налага мнението, че гореспоменатите персони притежават, каквито и да било умения. Отказвам да слушам мнения от типа на: „Изроди с китари.” от хора, които харесват пластмасовата „красота” и иновативната мода, която въвежда роклите от месо, когато в другия край на света хората дори нямат вода. Според мен е по-греховно да казваш: „Попкултурата беше в изкуството, а сега изкуството е в попа, в мен.”, отколкото да свириш на барабани. Отказвам да приема, че пошлото се превърна в перманентно състояние на т.нар. хубост.
    Ужасно е това, което се случва на световната музикална сцена, а мисълта за масовото промиване на мозъци чрез този „културен” феномен ме ужасява. Модерната поп-музика изкриви моралните устои, като любовта и надеждата, за които човек е роден да се бори, и ги превърна в банални и опетнени клишета.
    Съжалявам, но това не е музика. Да, можете да кажете, че метълите крещят, но бъдете сигурни, че знаят за какво го правят. А аз сега Ви питам: за какво Вашите любими изпълнителки показват простотията, която трябва да бъде закопана и никога повече изровена?
    Ако имаше сила, с която мога да се споразумея бих ни върнала обратно Кърт Кобейн и бих изпратила Ники Минаж, Лейди Гага, Джъстин Бийбър и цялата тази американска измет, която днес ни нарежда как и какво да чувстваме, в какво да вярваме, как да се обличаме,как да мислим. А докато чакам да тази сила и докато наблюдавам как кърпите, които никога няма да изхвърлим се омърсяват още повече и същевременно се обожествяват, ще продължавам да се възмущавам, да се бунтувам по моя си странен във Вашите очи начин. Ще продължавам да си се смея на цялата пошлост, която ни залива ежесекундно, докато компанийката и аз си слушаме „убийците – сатанисти”, които пеят за „войни и смърт”, докато Вие заедно с анакондовите и телешките Ви дроб сарми разисквате дълбоко екзистенциални въпроси.

Едно писмо до техниката

Скъпа техника,

Искам да ти благодаря за всичко, което направи за човечеството. Ти внесе светлина в домовете ни и превръщаш нощите в дни на улиците.
 Научи ни как да събираме безкрайна информация в няколко грама. Доближаваш ни максимално към изкуството, защото ни позволяваш да слушаме музика, да гледаме филми и да разбираме за култури събития свободно. Събираш ни с най-добрите ни приятели и роднините ни, които живеят на хиляди километри от нас. Позволяваш ни да четем, да пишем, да гледаме, да слушаме за страданието на едни и богатството на други. Даваш ни свободата да учим и да споделяме  с всички това, което ни интересува.
Ти си най-великото човешко откритие, но защо ние, хората, които те създадохме, не преставаме да се оплакваме от теб? Е, мисля, че се опитваме да те обвиняваме, защото ни е страх да си признаем собствените грешки. Страх ни е от това, че те използваме, за да се самоунищожаваме – да причиняваме болка, да внасяме ужас, благодарение на безграничните ти възможности. Но, моле те, продължавай да се развиваш и да ни удивяваш, защото ако ни чакаш да се променим – ще изчезнеш. Ние винаги сме си били същите – и преди, и след появата ти. Все търсим грешките извън себе си и някак чудновато ги откриваме...или по-скоро - вярваме, че сме ги открили.  Да, проблемът е, че често вярваме в това, в което не трябва и убедим ли се един път в правотата си – няма спасение. Да, точно така. За нас няма изгледи за спасение. Ще продължаваме с познатите си методи и ще се оправдаваме по един и същи начин. Човешка му работа.

                                                                                С уважение,
                                                                                             нормален(?) човек

За изборите през октомври 2014

Забелязвам, че е модерно да се говори за политика, особено в ден като днешния. Забелязвам, че е още по-модерно да говорим за неща, които не разбираме. Хубаво де, искам да бъда модерна, но не по този начин.
Не гласувах. Оплюйте ме. Не гласувах, защото не разбирам от политика. Не знам и кого да избера. Всичките ми изглеждат еднакви - костюмирани, нагримирани, излъскани, гледат по един и същи начин, говорят едно и също, все искат да се набиват в съзнанието ти с думи, отдавна изчерпали смисъла си, правят се на такива, каквито не са. Като гледам, с тях си приличаме по едно - и те не разбират нищо от политика, но се различаваме по това, че аз разбирам(поне така се надявам) от хуманност. Избирам да чакам. Ще чакам, за да видя някой, който ще ми хване окото. Не, по-точно казано - ще изчакам онзи народен артист, който поне няма да се идентифицира напълно със сегашните. Хубаво си имат португалците думата "esperar", която означава и "чакам", и "надявам се".
А сега, след всичко, което изчетохте, края оставям на вас, както е направил един много мъдър човек преди много, много години поради редове други причини... :)

12.09.2014

Happy Birthday to the girl I know since her birth!
Happy Birthday to the girl who is clever, intelligent, beautiful, charming.
Happy Birthday to the true friend I can always trust.
Happy Birthday to the one and only !
Познавам я от бебешката количка и още помня как я бутах, как се опитвах да я нахъсвам да се научи да кара колело. Помня как тичахме, падахме, ставахме и отново побягвахме към... мечтите. Хилядите игри все още са пред очите ми, а безкрайните разговори още кънтят в ушите ми. Помня как напълних едно листо с пясък, завих го, набучих една клечка и казах: “Ето така, Аделче, се правят сърмички.” Помня как почиствахме раните си една на друга, момента, в който чухме първата си рок песен, скитническите ни изкачвания по пловдивските тепета, рисунките, тебеширите, виковете, идеите. А сега вече сме големи. А!... Големи, големи, колко да сме големи? Пак се забавляваме като деца, гледаме анимации, смеем се на същите шеги. Вярно е, че не тичаме, защото годините си казват думата ( :D ), но важното е, че сме запазили детския пламък, поддържан от любовта към света и по-точно към малките неща в ежедневието, които могат да те накарат да се усмихнеш(водните боички, примерно). Продължаваме да чакаме лятото с нетърпение, а до него единствената ни останала възможност са разговорите по скайп, които водим по цели нощи.
    Струва си, струва си да имаш приятел на хиляди километри от теб, защото може физически да сте далече, но ти стига тая мисъл за сродната душа. Понякога дори ти стига да погледнеш часа, да изчислиш разликата и да си кажеш: “Какво ли прави? Сигурно вечеря.” Струват си минутите, часовете, дните, месеците чакане, за да чуеш звънеца в някой хубав летен ден и да си кажеш: “Ето я! Пристигнала е!”. Струва си да отвориш вратата и да крещите в един глас от радост, че сте заедно отново. Да, защото лятото = зима без приятели. Защото лятото не е само сезон и приятелството не е клише.
    Hardy part today in Ansar Mall. :D След всичко, което написах ти пожелавам здраве, късмет, щастие, успехи, спокойствие, светлина, вяра,  сила, любов, пътувания. Остани AdIlla/Adla(или както ти е името :D ), която познавам. Ти винаги ще си Силвия, която защитава Уондър(мен) от Лорд Хейтър. Никога не забравяй, че “Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”

 بحبك ادي!

Помните ли?

Помните ли кога за последен път брояхте звездите с най-добрия си приятел? А кога паднахте за последно в опита си да избягате от детето, което е станало вампир, защото е изпуснало топката 10 пъти? Няма как да сте забрвили хилядите планове за отмъщение на възрастната жена, която не ви дава да влезете в двора й, за да вземете перото, което наистина е попаднало там по случайност, защото: „Ами какво да направя?! Така се играе федербал!”.
    Спомените - те да са живи! Преди време с най-добрата ми приятелка си припомнихме детството, което още не си е отишло и просто чака да бъде събудено, за да ни накара поне още веднъж да обелим коленете си, но да задържим сълзите, защото „големите хора на плачат”.
    И какво от това, че сме тийнейджъри? Какво се очаква от нас? Да ходим по кафета и да обсъждаме кой какво е направил, казал или кой как изглежда? Ще ви кажа една тайна – да седнеш на довора пред къщата си, да ядеш сладолед, да обсъждаш книги и да се смееш на имитациите на анимационни герои, които ти ги показва най-добрият ти приятел, е безценно в сравнение с това всяка вечер да си на бар. Не е ли хубаво да гледаш облаците и да се замисляш какви форми са заели? Ами детските мечти за градове от течен шоколад, непознати светове, къщичка на плажа, невидими криле, изобретателни идеи, пукането на листа и писането с тях, правенето на парфюм от роза в пластмасова чашка, „Капитане-капитане”, „Крокодиле-крокодиле”, замразяваничка...?
    Много жалко, ако сте забравили всичко това, но още по-жалкото ще бъде, ако се чувствате прекалено големи за детските игри.
    Никога не забравяйте, че : „Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”, а именно: „Голям е този, който не е загубил сърцето си на дете.”.

Един дъждовен ден

    Един дъждовен ден... Не, не като всички други. Беше ден, в който дъждът започваше изведнъж и спираше също толкова ненадейно. Юнско денонощие, което би трябвало да ни накара да се замислим колко спонтанно се случва всичко в живота ни. Понякога ни се струва, че целият свят  тежи върху раменете ни и се е стоварил върху нас с цялата си лошотия, с всичките проблеми. Иска ни се да изкрещим и с вика да счупим онова, което пречи на съществуването ни, но нямаме сили. В един момент обаче осъзнаваме, че нищо не е вечно. Всичко се случва тук и сега. Всеки миг – откъс от вечността, ни залива с ураган от преживявания, идва и си отива като лятна буря, удавяща и същевременно пречистваща всичко по пътя си. Нима непрекъснато вали сняг? Нима непрекъснато ни залива дъжд? Нима съществува сезон, който не си отива? Нима има вик, който вечно кънти? А ще помниш ли сегашния си дребен проблем след 7 години?
    В живота ни се случват различни произшествия, но те са преходи, които ни отвеждат към нещо по-добро. Да, важно е в такива моменти да не губиш надеждата си, но е по-важно да намериш онази гледна точка, която да преобърне представите ти, за да не казваш: “Защо? Как? Ами сега?”, а: “Добре”. Защото всичко е добре щом като дишаш, виждаш, чувстваш. Старай се всеки ден да се приближаваш към човека, който искаш да бъдеш. Имай високи изисквания към себе си и се стреми към съвършенство с ясното съзнание, че няма съвършенство в този свят, пълен с недостатъци. Всеки ден се приближаваш към края си, но това не означава, че всеки ден умираш. Всеки ден трябва да се раждаш отново и отново.
    “Никога не проклинай нещо, което пада от небето.” – Елиф Шафак. Колкото и яростно да пада нещо от небето, то само ще те намокри. Това, което пада от живота може да те нарани, но всяка рана зараства, а всяка следваща те прави по-резистентен.
    Нищо не се случва без причина. Дори лятната буря има своя мисия... към теб. 

За безумието покрай абитуриенските балове

Най-обсъжданата и типично майска тема са абитуриенските балове. Не един сайт публикува снимки на абитуриентки, о, изивинете, по-скоро на почти долнопробни фолк диви (не че има такива на високо ниво). Но винаги съдим „представителната” опаковка, а не първоизточника. Всъщност, не знам кой или какъв е първоизточникът, но всичко, което се случва е нещо повече от безумие.
    Винаги съм искала да пиша по тази тема, но преди не си позволявах, защото не бях пряк участник.
    Започнах приготовленията за моята абитуриенска в края на април. Тръгвам да търся заведение, в което да поканя приятелите си и... ядец. От всеки ресторант ми се казва: „Нормалните хора още от септември си резервираха местата.” Кимам разбиращо в неведение срещу управителя.
    Друго нещо – още от октомври слушах разговорите за балните тоалети и как вече почти всички са тръгнали по шивачки и пътуват нон-стоп до Асеновград. Камъни, пайети, преливащи цветове, дъги, цепки, деколтета, пухчета и претенции като че ли ще им се връчва не награда „Оскар”, не награда за междугалактически заслуги, а... престижни награди на музикалната компания „Пайнер”.
    Прически и гримове – пробни, истински, вълшебни лимби и фентъзи бои по лицето. И както беше казал сънародникът ми Кеворк Кеворкян: „На главата си има прическа за 50лв, а няма акъл за 5.”
    Обувките – минимум 13-сантиметрови токчета. Горкото момиче не знае как ще ходи, но иска да бъде „най-яката ковра ever”(цитатът е напълно запазен).
     И така със звезди в косите и сълзи в очите се помъкват в Audi-та, Lamborghini-та и тем подобни коли, личният шофьор натиска газта, подават се от прозорците  и надуват разните си свирки, като че ли са регулировчици.
    Кулминацията – пристигане пред хотела, където ще се състои заветното събитие. Позиране за снимки – няма лошо, но се започва едно показване на бедра и кълки от всякакви разновидности, подходящи за всеки вкус. От всички страни се появяват фотографи – професионалисти и любители, за направят „най-хубавите снимки и най-хубавите абитуриентки”. Главните герои стават разногледи, същевременно момичетата внимават да не настъпят роклите си за 800лв. с 13-сантиметровите си токчета, стараят се да благодарят на всеки, който им казва:  „Муцка, уникална си!” и всичко това е съпровождано и умело гарнирано с дивашки първобитни крясъци от 1 до 12. Добре, де, разбирам да се вика 1-2 пъти, ама какви са тези животински излияния през 2 секунди?! Завършвате средно образование, всички знаят, че можете да броите до тази мизерна и направо осквернена цифра.
    А, да, за образованието. Не мога изобщо да проумея защо се пие като запоследно на тези балове. През 2012г. се подигравахме на американците, че започнали да се изпокриват по пещери. А абитуриентите се превръщат в изкопаеми мамути, възкръснали след 1000 години и опустошават всичко по пътя си, все едно утре пак ще се мре. И за какво? Завършва се една гимназия. Не е нито Оксфорд, нито Харвард, нито Сорбоната. Просто една гимназия, която я завършват всички. И тук вече се намесва несправедливостта. Завършват заедно хора, които 5 години са работили усърдно и такива, които са се  молили за тройки. Накрая, разбира се, се радват тройкаджиите за „успешното завършване на училище”.
    Като стана въпрос за простотия, няма как да пропусна случка, на която станах свидетел.Заможен (явно) абитуриент вади пачка пари от задния си джоб на прескъпия си панталон и започва да я размята, и да си я маже(буквално) по лицето на 2 метра фронтално от учителите, които са го подготвяли 5 години. И защо, джанъм, правиш това зрелище? Нима, за да покажеш, че ще изхарчиш тези банкноти за една вечер? Тези банкноти, които хората изкарват за 3 месеца; хора далеч над твоето ниво.
    Друг момент, който не е за изпускане – посрещането на новия ден в известен, но долнопробен до мозъка на костите си чалга бар. Мислите си, че зрелостниците са прехвърлили биологичния си лимит за пиене? Митовете и легендите разказват съвсем друго. Епическото пиене, аранжирано с отделянето на вредните за организма вещества през устната кухина тепърва започва. Щастливи за постигнатите успехи, абитуриентите не знаят на кой свят се намират и отбелязват завършването с маймунско катерене по бара с напитките, и нерелно друсане на кючеци под сладките звуци на любимата „музика”.
     С настъпването на зората пияното-заляно бъдеще на България се прибира вкъщи. На следващия ден се хвали на приятелите си с изпитото количество алкохол и потъва в горещото опиянение да не помни почти нищо от празника.
    Ето затова баловете на 24 май трябва да бъдат забранени. Сутринта – национална гордост. Вечерта – крахът на „възродената” нация, полят с („) шампанско и съЪъЪлзи(„).
    Стига! Целият този фалшив театър отдавна прескочи границите на НЕприемливото.
    Моля да не приемате тази статия като укор(ако изобщо някой се трогне). Не се обиждайте. Може би всичко това нямаше да се случва, ако на мястото на слепоочията си имахме очи. 
   

Абитуриенти 2014

Странно е всяка година да пишеш пожелания за абитуриентите и да се опитваш да живееш с (под)съзнателното самозаблуждение, че това е толкова далеч от теб. Странно е да мислиш, че никога няма да ти се случи. Но ето, че поредният випуск завършва, а ти си част от него.
    Колко бързо лети времето – едно от най-трудните неща за проумяване на този свят, може би. И е трудно, защото не искаме да го приемем – страхуваме се.
    Не мога да повярвам, че завършвам, защото сякаш вчера бях осми клас, а днес се подготвям... освен за изпити се подготвям за живота, за живота извън сигурността на училището. Както знаем – един период приключва, за да започне друг, но през последните дни не мисля за бъдещето, а за миналото.
     Мисля, за ужасите години преди да бъда приета в гимназията. За всичко, което изтърпях в началното училище, за броенето на никога несвършващите часове до завършването на седми клас. Стига! Не си заслужава...
    Училището, което обичам е Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св.Кирил и Методий”. Знам, че много от вас биха се изсмяли или най-малкото учудили от това, че обичам училището. Зубърско е да учиш без да разбираш и да се боиш от петица в дипломата заради манията си за болно „съвършенство”. Човешко е да обичаш мястото, където си срещнал разбиране, приятелство, топлина. Именно тук намерих това, което доста хора си мислят за непостижимо в (може би) най-мразената институция.
    Благодарна съм за прекрасните хора – верни приятели(учители и съученици от всички класове), които срещнах. Благодарна съм за онзи глас, който при подреждането на желанията след изпитите ми подсказа на първо място да напиша: ГХП „Св.Св.Кирил и Методий”, френски език. Благодаря на учителите за всички получени знания, свързани не само с учебния материал. Благодаря им за приемствеността, разбирането, окуражаването и за еталона, от който всички ученици трябва да се поучат, защото нашите учители са нашите будители. Благодаря на всички приятели за подкрепата, невероятните взимоотношения, за споделените неповторими мигове, за всичко, за което никога не бях мечтала.
    Ревностно защитавам моето училище и винаги ще го правя, когато някой се опита да се изкаже против него. Не забравяйте, че каквото повинакало – такова се обадило. А за онези, които изобщо не учат в ГХП и не знаят какво приказват – сбъркали сте адреса. :*
    На по-малките ученици мога да кажа само да се радват на късмета си, а на випуск 2014 – дано радостта и успехите ни спохождат навсякъде и дано добрите хора не ни оставят никога.
    Ще ми липсвате!

27.03.завинаги

Днес за много от вас е един обикновен делничен ден, който не се различава по абсолютно никакъв начин от сряда или вторник, или миналия четвъртък, просто един 27-ми март. Но не всички са толкова безразлични към тези 24 часа. Голяма част от хората по цял свят празнуват. Да, днес е празник, който за някои не е по-маловажен, от който и да било друг. Да, днес е денят на театъра. Ден, в който всички, посветени на това велико изкуство, се чувстват специални, защото са част от цялата необяснима магия. Магия, която е завладяла човечеството от Древна Елада до наши дни, оцеляла независимо от епохите и препускащото време. Магия, която вечно ще живее, защото именно тя ще продължава да показва на човека грешките, винаги ще продължава да изпълнява отредените й задачи – да разплаква, да разсмива, да дава, да поучава, да възвисява. Да прави всичко онова, което човекът не може да открие в непрекъснато усложняваното си просто съществуване. Той никога не трябва да забравя, че може да отиде на театър, когато се чувства тъжен, потиснат, изморен, отхвърлен и пр., защото театърът – изкуството, винаги се интересува от хората, никога няма да ги изостави. Ние него храним и то – нас.
    На 27-ми март би трябвало всеки да празнува триумфалната екзистенция на театъра, независимо от професията си, защото той може да представлява спасение от всичко останало, което убива човешкото в нас. Театърът е нашето говорещо огледало, което никога не се праши.
    И всеки път, когато ти се иска да изкрещиш, когато ти е омръзнало от света такъв, какъвто е, отиди на театър, драги читателю. Там, в онзи храм, ще намериш упование. Прекрасно, нали?
    Честит празник на всички, чиито сърца са въвлечени във вихрушката на това чидо, на тази вечност, наречена ТЕАТЪР!

Неща, които всеки човек трябва да знае

- когато се блъснеш в някого не казвай „Опа”, а „Извинeте”;
- не се опитвай да си налагаш мнението;
- бъди деликатен, истината е невинаги такава, каквато изглежда в твоите очи;
- помагай на другите, не се прави на интересен, защото дори и най-силните са зависими от останалите;
- да си в нечия полза е едно, а да си „консумиран” е друго;
- не се възгордявай и не се мисли за преклено интересен и оригинален. Нямаш данните да си такъв, ако мислиш по този начин;
- възпитанието е злато, а деликатността – безценна;
- да си способен на нещо, не означава, че си талантлив;
- това, че не се разбираш с останалите не означава, че те са ужасни. Нормално е да има хора, които не харесваш, но да мразиш всички означава, че виждаш в тях собствените си недостатъци;
- непрекъснатото цитиране на клишета и изтъркани фрази не те прави интелигентен, а просто поредното копие на последния хитов филм/сайт;
- добрият външен вид е само бонус и нищо друго;
- четенето на книги не те прави нито зубър, нито старомоден;
- всеобщият добър вкус не се определя от личните ти предпочитания;
- хората на изкуството не са наркомани;
- пушенето не те прави готин, то е поредната зависимост;
- да бъдеш добър не означава, че си глупак;
- престани с „Не ми пука за другите!”, представи си, че абсолютно на никого не му пука за теб;
- смисълът на това да си влюбен е......... любовта не може да бъде обяснена, т.е. тя е лишена от смисъл. Сърцето ти или я чувства, или е оперирано от това да живее пълноценно;
- никога не приемай другия като даденост;
- не е задължително да вярваш в това, в което вярват другите;
- и преди да си кажеш, че на всяка цена трябва да бъдеш себе си, помисли добре кой си всъщност.

Sony’s rewind for 2013

    I have to… no, I want to start with: Thank you, 2013, for being that Great!
    I loved, I suffered, I learned, I had fun, I found new friends, I was happy, I believed!
    We love, we laugh, we cry, we’re happy, we’re sad, today we’re up, but tomorrow we can go down, we live.
    We’re thankful, we get angry, we’re lonely, we’re fearless, we’re lovers, we’re rockers, we’re actors, we’re dreamers, we’re believers, we feel.
     We love – love isn’t always butterflies in the stomach. It can hurt, it can also make you forget your previous pain.
    We learn, but the best lessons don’t come from heavy school books, they don’t come from studying maths, physics or chemistry and each one of us knows this, but we continue studying the same annoying things. The best lessons come from life, come from our feelings, our actions.
    I had fun and in some moments I just realized that everything is happening here and now. You don’t have to worry about future and if you do something which is out of sense and it’s wasting your expensive time in your mother’s eyes, but the same makes you happy, then you don’t do anything wrong.
    I found new friends while people I know started working in their fathers’ companies, because of that they’re obsessed by money. I’ll tell you something – money can’t buy people’s love.
    Work hard and study new languages, use the knowledge gained from your teachers, I know it sounds selfish, but our progress makes our professors happy.
    Dreams can come true! I also wanted to visit Germany and I did. I visited one of the best countries in the world, I met new people and their culture.
    I was dreaming to go to a stadium, raise my hands up in the air and go crazy while listening and watching some of my favourite bands performing on stage. I will always keep the 26th  of july 2013 in my mind.
    We expect something special from 2014, we have ambitions and new mountains to conquer but before exploring the new sides of life, we should take a ticket for our inner universe. I think it’s the most interesting and important one.
    I believe in dreamers because they’re the only ones who have the positive power to change things for better.
    So put on your sunglasses and go out, take a deep breath and smile, the sun is shining for all of us.
    Stay strong and keep calm, 2014 is yet to come with its presents.

Прегледът на Сони за 2013

Трябва, не искам да започна с “Благодаря ти, 2013-та, за това, че беше толкова прекрасна!”
    Обичах, страдах, научих, забавлявах се, намерих нови приятели, бях щастлива, вярвах!
    Обичаме, смеем се, плачем, щастливи сме, тъжни сме, днес сме горе, но утре можем да бъдем долу, живеем.
    Благодарни сме, ядосваме се, самотни сме, безстрашни сме, ние сме любящи, ние сме рокери, актьори, мечтатели, ние чувстваме.
    Обичаме – любовта не е само пеперуди в корема. Може да боли, но може и да те накара да забравиш предишната си болка.
    Учим се, но най-добрите уроци не се съдържат в тежките учебници, те не са плод на ученето по математика, физика или химия. Всички ние знаем това, но продължаваме да учим същите досадни неща. Най-добрите уроци идват от живота, от нашите действия, от чувствата ни.
    Забавлявах се и разбрах, че всичко се случва тук и сега. Не трябва да се притесняваш за бъдещето, а ако правиш нещо, което е лишено от смисъл и ти пропилява ценното време в очите на майка ти, но те прави щастлив, значи не правиш нищо нередно.
    Намерих нови приятели, докато мои познати започнаха да работят в компаниите на бащите си, вманиачени в желанието си да забогатяват. Ще ви кажа нещо – парите не могат да купят любовта на хората.
    Мечтите могат да се сбъдват!
    Исках да посетя Германия и го направих! Бях в една от най-прекрасните държави в света, срещнах нови хора и се запознах с културата им.
    Мечтаех да отида на стадион, да размахвам ръцете си във въздуха и да полудявам докато слушам, и гледам някои от любимите ми групи, развихрящи се на сцена. Винаги ще пазя в съзнанието си датата 26.07.2013год.
    Очакваме от 2014 нещо специално, имаме амбиции и нови върхове за покоряване, но преди да изследваме новите аспекти на живота, трябва да си вземем билет за вътрешната ни вселена, мисля, че това е най-интересното и важно пътешествие.
    Вярвам в мечтателите, защото те са единствените, които имат позитивната енергия да променят всичко към по-добро.
    Така че си сложете слънчевите очила и излезте навън, поемете си дълбоко въздух и се усмихнете, Слънцето свети за всички ни. Бъдете силни и спокойни, 2014 тепърва предстои със своите подаръци.  

Кога хората се променят?

Преди известно време ми се скараха за това, че не съм положително настроена. Помолих да ми се даде тема, а тя е „Кога хората се променят?”. Не съм обещавала да мисля положително, но и да съм – било е лъжа. Съжалявам. :D

    Новите интереси водят до откриването на нови светове. Няма как да остана безпристрастна, не мога да не кажа, че изкуството променя най-драстично. Представлявайки огледало на света, то ни помага да откриваме собствени си грешки по един деликатен и директен начин. От друга страна разбираме за отрицателното, което се състои у нас несъзнателно и го променяме също по несъзнателен начин. Изкуството ни представя живота от друг ъгъл, слага ни очилата на съществуващото невъзможно, отвежда ни в непознати(а доста често и в нереални) светове, променя мирогледа ни.  Променя ни като личности и ни усъвършенства в цялостното ни несъвършенство.
    Променяме се, когато „срещнем” различните житейски ценности, като (например) вярата. Вярата в нещо ни крепи и провокира стремежа ни към постигане на целта. А до всяка цел трябва да се измине път, осеян с различни премеждия и, най-вече, уроци. Всяка стъпка оставя следа у нас, следите бавно се превръщат в белези, а един белег носи със себе си хиляди спомени. Научили урока се стремим да го използваме и колкото повече знаем, толкова повече се отдалечаваме от незнанието, което е заложено в човешката природа. Знанието е промяна.
    Моля, всички на колене пред Нейно Величество – Любовта!
    Няма начин да си останеш чукундур(ако си такъв по рождение), когато срещнеш човек, който преобръща целия ти свят  с главата надолу и се вихри като ураган в малкото ти затворено съществуване(да, то е такова, защото прекрасните страни на живота са жестоко убивани от ежедневието). Излизаш от клалъфката си и разбираш, че си готов за нещо ново, нещо различно. Израстваш в духовен план и някак си светът ти се струва различен, по-хубав.
    Променяме се всеки ден, но не го осъзнаваме. Грешката ни е там, че „дебнем” грандиозното събитие с надеждата, че то ще ни „измъкне” от стереотипа. Големи събития се случват всеки ден, но искаме повече помпозност, за да ги забележим. Вътрешното се страхуваме от промяната, но същевременно я желаем силно, защото знаем, че няма нищо по-страшно от смъртта(в случая душевна, която е още по-злокобна). А какъв е първородният инстинкт? Самосъхранение.
    Променяйте се, това е прекрасно. Метаморфоризирайте се, бъдете по-добри, по-силни, по-честни, по-разумни, по-обичащи, по-свободни хора, но разпознавайте границата между това да бъдеш нов човек и друг човек.