Помните ли?

Помните ли кога за последен път брояхте звездите с най-добрия си приятел? А кога паднахте за последно в опита си да избягате от детето, което е станало вампир, защото е изпуснало топката 10 пъти? Няма как да сте забрвили хилядите планове за отмъщение на възрастната жена, която не ви дава да влезете в двора й, за да вземете перото, което наистина е попаднало там по случайност, защото: „Ами какво да направя?! Така се играе федербал!”.
    Спомените - те да са живи! Преди време с най-добрата ми приятелка си припомнихме детството, което още не си е отишло и просто чака да бъде събудено, за да ни накара поне още веднъж да обелим коленете си, но да задържим сълзите, защото „големите хора на плачат”.
    И какво от това, че сме тийнейджъри? Какво се очаква от нас? Да ходим по кафета и да обсъждаме кой какво е направил, казал или кой как изглежда? Ще ви кажа една тайна – да седнеш на довора пред къщата си, да ядеш сладолед, да обсъждаш книги и да се смееш на имитациите на анимационни герои, които ти ги показва най-добрият ти приятел, е безценно в сравнение с това всяка вечер да си на бар. Не е ли хубаво да гледаш облаците и да се замисляш какви форми са заели? Ами детските мечти за градове от течен шоколад, непознати светове, къщичка на плажа, невидими криле, изобретателни идеи, пукането на листа и писането с тях, правенето на парфюм от роза в пластмасова чашка, „Капитане-капитане”, „Крокодиле-крокодиле”, замразяваничка...?
    Много жалко, ако сте забравили всичко това, но още по-жалкото ще бъде, ако се чувствате прекалено големи за детските игри.
    Никога не забравяйте, че : „Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”, а именно: „Голям е този, който не е загубил сърцето си на дете.”.

Един дъждовен ден

    Един дъждовен ден... Не, не като всички други. Беше ден, в който дъждът започваше изведнъж и спираше също толкова ненадейно. Юнско денонощие, което би трябвало да ни накара да се замислим колко спонтанно се случва всичко в живота ни. Понякога ни се струва, че целият свят  тежи върху раменете ни и се е стоварил върху нас с цялата си лошотия, с всичките проблеми. Иска ни се да изкрещим и с вика да счупим онова, което пречи на съществуването ни, но нямаме сили. В един момент обаче осъзнаваме, че нищо не е вечно. Всичко се случва тук и сега. Всеки миг – откъс от вечността, ни залива с ураган от преживявания, идва и си отива като лятна буря, удавяща и същевременно пречистваща всичко по пътя си. Нима непрекъснато вали сняг? Нима непрекъснато ни залива дъжд? Нима съществува сезон, който не си отива? Нима има вик, който вечно кънти? А ще помниш ли сегашния си дребен проблем след 7 години?
    В живота ни се случват различни произшествия, но те са преходи, които ни отвеждат към нещо по-добро. Да, важно е в такива моменти да не губиш надеждата си, но е по-важно да намериш онази гледна точка, която да преобърне представите ти, за да не казваш: “Защо? Как? Ами сега?”, а: “Добре”. Защото всичко е добре щом като дишаш, виждаш, чувстваш. Старай се всеки ден да се приближаваш към човека, който искаш да бъдеш. Имай високи изисквания към себе си и се стреми към съвършенство с ясното съзнание, че няма съвършенство в този свят, пълен с недостатъци. Всеки ден се приближаваш към края си, но това не означава, че всеки ден умираш. Всеки ден трябва да се раждаш отново и отново.
    “Никога не проклинай нещо, което пада от небето.” – Елиф Шафак. Колкото и яростно да пада нещо от небето, то само ще те намокри. Това, което пада от живота може да те нарани, но всяка рана зараства, а всяка следваща те прави по-резистентен.
    Нищо не се случва без причина. Дори лятната буря има своя мисия... към теб.