Помните ли?

Помните ли кога за последен път брояхте звездите с най-добрия си приятел? А кога паднахте за последно в опита си да избягате от детето, което е станало вампир, защото е изпуснало топката 10 пъти? Няма как да сте забрвили хилядите планове за отмъщение на възрастната жена, която не ви дава да влезете в двора й, за да вземете перото, което наистина е попаднало там по случайност, защото: „Ами какво да направя?! Така се играе федербал!”.
    Спомените - те да са живи! Преди време с най-добрата ми приятелка си припомнихме детството, което още не си е отишло и просто чака да бъде събудено, за да ни накара поне още веднъж да обелим коленете си, но да задържим сълзите, защото „големите хора на плачат”.
    И какво от това, че сме тийнейджъри? Какво се очаква от нас? Да ходим по кафета и да обсъждаме кой какво е направил, казал или кой как изглежда? Ще ви кажа една тайна – да седнеш на довора пред къщата си, да ядеш сладолед, да обсъждаш книги и да се смееш на имитациите на анимационни герои, които ти ги показва най-добрият ти приятел, е безценно в сравнение с това всяка вечер да си на бар. Не е ли хубаво да гледаш облаците и да се замисляш какви форми са заели? Ами детските мечти за градове от течен шоколад, непознати светове, къщичка на плажа, невидими криле, изобретателни идеи, пукането на листа и писането с тях, правенето на парфюм от роза в пластмасова чашка, „Капитане-капитане”, „Крокодиле-крокодиле”, замразяваничка...?
    Много жалко, ако сте забравили всичко това, но още по-жалкото ще бъде, ако се чувствате прекалено големи за детските игри.
    Никога не забравяйте, че : „Grand est celui qui n’a pas perdu son cœur d’enfant.”, а именно: „Голям е този, който не е загубил сърцето си на дете.”.