Снощи беше премиерата на "Изкуството на комедията" по Едуардо де Филипо с режисьор Мариус Куркински. И не, не е комедията, която ще ви разтовари след работа или след лекции, а комедия, която ще ви накара да се замислите, даже да се натъжите. Парадоксално ли? По-скоро невероятно. Невероятна режисура, невероятна игра, невероятен екип. Представление, което ме върна 13 години назад. Преди 13 години Мариус беше поставил същата пиеса, но на сцената на Драматичен театър - Пловдив и все още помня актьорите, декорите, магията, завладяването. Неща, които те разтърсват, които остават с теб завинаги.
Благодаря за радостта, която ми достави снощи екипът на МГТ "Зад канала". 
Отидете да гледате това, представление, ходете на театър и не забравяйте, че отсрещният ви може да е.... актьор. smile emoticon

Да държим или да удържаме?

Мисля, че тероризмът не е действието, а резултатът. Резултат от омраза към "скучния" мир, "утопичната" любов, "смешното" състрадание. Омраза, която вече уби надеждата, защото всички знаем, че докато има хора, жадни за власт и кръв, ще има терор. Тези същите хора посегнаха на Европа - старият континент, където невъзможното е възможно, като например немците да не са мразени заради Втората световна война. Континентът, в който народите са приятели, които се шегуват помежду си, но се и подкрепят. Завидяха на Европа, защото тя умее да съчетава, ред, дисциплина, откровеност, взаимопомощ, уважение. Позволява ти да пътуваш, да не чакаш на граници, да общуваш свободно, независимо от политически принадлежности, религия, мироглед, националност. Студентите имат правото да учат, където и каквото пожелаят, подпомагани от стипендии. Европа - тази, която даде на света едни от най-великите личности, най-големите открития, най-завладяващите произведения. Епохи след епохи - културни, еволюционни. Толерантна беше тя, но сега толерантни ли са към нея? И не прозорливите европейци са виновни за това, а дърпащите конците на машината: "Елате, ние ще ви помогнем."
Искам да вярвам, че след време няма да се разхождам в стари градове с разрушени катедрали. Искам да вярвам, че ще откривам миризмата на френски багети, немска бира, италианска пица...
Готови ли сме да бъдем патериците на пострадалата Европа?
Възможен ли е по-добър свят, ако ние сме Атлас?

Искам да помогна, но не мога или не знам как. Париж, който познавам, е окървавен, но ще продължава да бъде сърцето на милиони.
Франция - една голяма и велика държава, която обичам безкрайно много. Тя трябва да бъде силна и свободна, както винаги! 
С вас съм, мои френски приятели!
Това, което оставих пред входа на Френския културен институт в София - обръщение към френския народ и свещ.
А, и искам да видя дали всички онези, които осъждате начините за моралната ни подкрепа, ще влезете в армията, за да се биете наистина срещу тероризма.
https://www.youtube.com/watch?v=W4DTYmmTsyQ
‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparis‬ ‪#‎prayforparis‬

"Жалки и смешни сте" казаха ни те...

За първи път ме наричат "жалка" и "смешна", когато правя нещо от солидарност. Когато съм с ясното съзнание, че не помагам, но искам да покажа, че ме е грижа. "Жалка" и "смешна", защото получих SMS от приятелите ми, французи, които ми обясниха, че тази вечер всяко френско семейство ще постави запалени свещи на прозорците си. Искам да бъда "жалка" и "смешна" в очите ви, драги сънародници - националисти тип Волен Сидеров, които, обиждайки мен, обиждате всички останали държави по света, които са съпричастни към френската трагедия. С тези същите думи - "жалки" и "смешни", вие се подигравате, драги сънародници, с нещо, което може да се случи на вас, вашите семейства, вашите приятели, хората, които обичате. "Жалка" и "смешна" съм, защото не съм в армията, не знам как да боравя с оръжие, не знам как да се бия, не съм политик или обществена личност и не знам как да раздам правосъдие. Такава съм, защото съм франкофон по рождение и едни от първите ми думи бяха на френски език - на тях ме научиха баба ми и дядо ми. Да, ще продължавам да бъда такава и винаги ще виждате да пиша за Франция. А вие, драги сънародници, какво правите, когато разберете последните новини за терор и ужаси в някоя точка на света? Не публикувате ли във Фейсбук? А, да, забравих. Вие не сте "жалки и смешни", защото все по-добре се справяте във войната срещу тероризма.

Je suis!

Париж, който познавам, и който обичам, е прекарал безсънна нощ, отново. Но се надявам безсънните му нощи тепърва да не предстоят. Гледам клипове в Интернет, снимани в квартали, в които не съм се разхождала, а съм летяла от радост, че съм там. Париж, за който писах преди два месеца, сега е окървавен за втори път. За втори път ще отидем и ще сложим запалена свещ на входа на Френския културен институт в София. Знаем, че не помагаме. Искаме, но не можем или не знаем как.
Тази вечер всяко френско семейство ще сложи на прозорците си запалени свещи в знак на солидарност към семействата на загиналите. Всички още дълго ще помним тази дата, а после ще станем свидетели на още по-кървави атентати. Да, убедена съм, че ще има още, защото това не е нито от вчера, нито от днес. Кои ще са утрешните герои? Какво завещаваме на историята и защо не се учим от нея?
Знам какво се случва.
Деца питат родителите си: „Мамо, защо тази жена носи забрадка? Това оръжия ли са? Ще се случи ли тук това, което се е случило в Париж? Какво викат онези хора? Тате, доброто винаги побеждава, нали? А защо нямаме вълшебни лампи, като онази на Аладин, за да си пожелаем всичко да е по-добре?” И сигурно родителите отговарят: „Не е прилично да питаш така за жената. Тя е мюсюлманка. Да, мамо, това са оръжия. Не, не се бой, няма да се случи. Не знам какво викат, ама и ти викаш, нали? Ето, трябва да говориш по-тихо. Да, тате, разбира се, че доброто побеждава. Ами, вълшебна лампа има само Аладин.” Родители, които се опитват да повярват на лъжите си. Които се страхуват повече от децата си. Които се надяват дъждът от въпроси да спре, защото провизиите им от отговори не са безкрайни като провизиите на терористите.
Хора, които викат „Аллах е велик!” и убиват други хора. Аллах един ли е? Или има много богове? Боговете разделени ли са на партии и държави? Дали Аллах и нашият Господ се бият? Ако е така, значи функциите на дявола са иззети от иконите, които целуваме. Ами ако Господ е един за всички? А дали всичко, което се случва не е наказанието Му за религиите, които създадохме? Религиите, които не само ни позволяват, но и ни задължават да убиваме.
Защо не мога да си представя свят без войни?

‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparisienne‬

Как ще се справиш в този живот?

    Отдавна се отказах да броя колко пъти ми е казвано: „Детенце, как ще се справиш в този живот? Не, абсурдно е, няма да се справиш!”. Отказах се и да чувам тези реплики, защото абсурдното е не как ще се справя, а защо в стремежа си към защита, родителят несъзнателно кара детето си да се страхува.
    Сигурна съм, че не съм единствената, която е чувала това докато от друга страна някой настоява: „Оставете младите, знаят какво да правят.”
    Две родителски грешки дотук.
    Първата е, че натякваш на детето си, че няма да се справи в живота, защото е заплес или първосигнално, или и двете за пълен комплект. Родителю, забравил си времето, когато си бил на 20 и също си вършел необмислени действия? Ами, припомни си, защото никак не е гот да правиш нещо, докато някой се е надвесил над теб и ти налага, че си неподготвен. А теб кой те е подготвил? Уви, никой не се ражда с инструкции за правилно ползване на живота.
    Втората грешка е да си оставиш „говедото да пасе”, защото то със сигурност има инстинкти за оцеляване и няма да се нуждае от съвет, докато с жената искате да „подишате”. Родителю, сега си представи, че си на 18, искаш да направиш нещо “запомнящо се”, знаеш, че на родителите ти им е все едно какви ги вършиш и затова свършваш със счупен крак в Пирогов. Идват и ти казват: „Защо правиш така?”, а ти си казваш наум: „Защото си пиехте ракията със съседа и ДПС са по-важна тема от мен.”
    Заключение: родители, избягвайте крайностите.
    Детето ви ще се справи в живота така, както вие сте се справили, но няма да е зле, ако разговаряте с него и го възпитате да споделя. Опит се краде. Затова не се опитвайте да скриете миналото си – със сигурност има какво да се научи.
    Тъжното е, че тези, които сме чували изказвания като „Няма да се справиш!” някой ден ще бъдем същите любящи и предпазващи родители със същите заучени фрази, вече залегнали в психиката ни.
    Ще се справим в живота. Ще падаме, ще се нараняваме, но ще ставаме и продължаваме. Като вас, родители.  

Apocalyptica - 18.09.2015

    Една от вечерите, които също ще помня завинаги....
    Да пееш с пълно гърло "I'm not Jesus, Jesus wasn't there" и "If you're dead or still alive - I don't care", но не със слушалките в ушите си и сам в стаята, а там. Там - на сцената на Античния театър, на мястото, което говори през вековете - дом на театрални и оперни представления и концерти. Там - на Античния, заедно с хиляди твои съмишленици и едни от любимите ти герои, идващи от далечната и студена Финландия. "Студена" ли казах? Да, за вас може да е такава, но за нас тя е символ на добрата музика и светилище на тежките звуци.
    Да поглеждаш към красивата Луна и светлините на нощния град. В далечината да съзираш Родопите. Една от любимите ти групи да е на броени метри от теб, а ти да пееш до една от най-добрите си приятелки. Това е щастие.
    Apocalyptica - класика и метъл, общуване и обич към публиката.
    Apocalyptica - апокалиптично добри!

Paris sera toujours Paris

    “Paris sera toujours Paris – la plus belle villе du monde.” – Zaz
    Не съм посетила всички световни столици, но съм сигурна, че Париж е най-красивата. Поне една от най-красивите.
    Не една седмица, не един месец, не една година, а може би цял един живот ти е нужен, за да опознаеш Париж, защото той не е само наредени една до друга забележителности. Той е неизменното вечно, а същевременно и самата промяна.
    Модата и баналните картинки из интернет са само лъжливата фасада.
    Le tour Eiffel – от идеята какво да има на това място, ругатните и недоволството до издигането й и до превръщането й в национален символ. Изградена без нито една заварка, носеща част от сърцето на града и чувствата на милиарди хора.
    Notre-Dame de Paris(Парижката Света Богородица) – Готика. Витражи. Вдъхновение на писатели, сред които Виктор Юго. Дом на вярващите. Рай за пътеществениците. Причинява болки във врата поради стремежа да видиш стените и тавана до най-малката подробност. За да я разгледаш, ти е нужен половин час.
    Montmartre – оазисът на художниците. Хора, които те дърпат за ръката, за да вложат цялото си старание в точно твоето изображение. Ако някой ден отидеш там, не оставяй уличка без твоята стъпка и изпий една бира, съзерцавайки пламенните души на парижаните и жадните за още по много от всичко туристи.
    Rue des Francs-Bourgeois, която свързва 3-ти и 4-ти арондисман, разположена от Place des Vosges до кръстовището на rue Rambuteau и rue des Archives.
    Архивът, който се помещава в малък замък с прекрасен двор.
    Place des Vosges – мястото, където е живял Виктор Юго. Мястото, което е пълно с магазини – галерии, едно единствено кафене и красив парк.
   
    Sacré Cœur – белият пратеник, кацнал на 130м. над Париж, наблюдаващ го с неговата история, красота, с неговите граждани и туристи, може би прощаващ грешките му със святото си сърце.
    Павета, носещи история. Сгради – свидетели на събития. Паметници – носители на епохи. Улици, озвучени от джаз и котешко мяукане. Душа, ухаеща на Chanel, пееща за la vie est belle и Champs Elysées.
    Под парижкото небе – минувачи, работещи, туристи, пътешественици, мечтатели, обичащи.
    Под парижкото небе – сълзи на тъга и радост, усмивки и целувки.
    Парижкото небе – купол на всичко прекрасно на едно място, за което някога си чувал.
    Париж – такъв, какъв е бил, е и ще бъде. Такъв, какъвто знаем и такъв, какъвто никога няма да опознаем докрай.

                                         Paris sera toujours Paris…

П.П. „Дом е там, където дупетото ти седне.” -

Из френската провинция

Провинция. Думата отеква в главите ни като нещо второстепенно и упаднало. Но тук се появява Франция, за да ни докаже, че грешим. Богата съм не толкова с това, че посетих Париж, а с това, че преоткрих френската провинция след 7 години.
    “Bonjour, Madame. Je voudrais avoir deux baguettes et un petit morceau de Camembert.’’ Пазаруването в кварталния магазин започва с покупката на топли и хрупкави франзели и парче пухкаво френско сирене. Когато налееш виното в чашата, то трябва да “плаче” – вече знаеш, че е качествено. Белите къщи със сини капаци на прозорците и самораслите ружи са неизменна част от облика, а времето е отдавна спряло и вградено в стените на готическите катедрали – любимата ми част от архитектурата.
    Всяка педя площ е обработена, сеното – събрано на цилиндри, ниви, осеяни с ветрогенератори.
    Любезност, възпитание, добър хумор, хубава храна, много красота, огромни, огромни полета, зад тях океана със своите приливи и отливи - отвъд него чак Америка... Какво ли още крия Франция зад безкрая и величието си?  

Кой открадна децата?

    Някой открадна децата. Всичките деца. „К’фо ма зяпаш, ма, офцо?!” ми вика една. Вече е нормално децата да не са деца. Да порастват преждевременно и да са изнервени от живота. Да пушат, за да забравят проблемите си. Да псуват, обиждат и подиграват, защото знаят и могат всичко. Да крещят на родителите си, защото те, виждаш ли, им мислят само злото. Да не уважават учителите, защото ги мислят за глупави. Да се съревновават помежду си с колите на тате и мама. Да се гримират вместо да тичат с разранени колене. Да си продупчват езиците и да се плезят вместо да знаят какво и кога да говорят. Да си пазят парите за презервативи вместо за сладолед. Да търсят фалшиви лини карти, за да отидат на концерт на Фики. Да загърбват баба си и дядо си, защото те вече са възрастни и имат нужда от тях. Да надраскат знака „STOP” на близкото кръстовище, където някоя кола ще ги убие утре.
    ...
    Ей, родители, май и вие сте виновни.
    Деца, моля ви, върнете се. 

Обществото уби тийнейджъра

   

Някога чувствал ли си се изморен?
    Не от работа.
    Не от учене.
    Изморен от нещо, което не можеш да опишеш.
    Искал ли си да избягаш надалеч? Да отидеш в някоя безкрайна гора и да забравиш за всичко?
    Колко пъти си мечтал за коренно различен свят, в който наистина съществуват магии, странни животни?
    А можеш ли да ми повярваш, че за много млади хора това мечтаене се е превърнало в ежедневие?
    Не са наркотици.
    Нито алкохол.
    Или цигари.
    Други са оръжията.
    И ти май ги знаеш.
    Защото ти си такова, едно, оръжие.
    Убиват.
    Хората убиват.
    С поглед. С дума. С жест. С усмивка. Със схващане. С мироглед.
    С амбиция. С агресия. С власт. Със самочувствие. С омраза.
    Със себе си.
    Защото не може всеки ден да ти се натяква, че си дебел или прекалено слаб. Че имаш пъпки или зъбите ти са криви. Че косата ти е мазна или че трябва да опиташ новия шампоан против пърхот. Че трябва да бъдеш отличник по всичко, а не да харесваш предмет като изобразителното изкуство. Че ако не влезеш в университет, ще миеш чинии. Че си старомоден, ако не пазаруваш от H&M. Че си маргинал, ако слушаш рок. Че си смешен, ако не ходиш на дискотека. Че си недоразвит, ако не гледаш порно. Че си задръстен, ако споделяш с родителите си. Че... че... че... Списъкът скоро няма да свърши.
    Обществото уби младежите.
     Цялото това натякване на безвкусни идеи за „перфектните” примесено с враждебност и укорителен тон съсипа безгрижното гимназиално време и го превърна в надпревара за „най-красива българка/абитуриентка”, „най-желано момиче”, „най-привлекателно момче”, „най-богат пич”, „най-яко парче”, най-...най-...най-...
    Тийнейджърът не издържа и се раздвои.
    Едната половина реши да намери подслон в близката дискотека, където може да направи селфи с лявата ръка, докато в дясната държи чаша евтино уиски и същевременно се притиска в обятията на „напомпания” идол. Тази половина днес напсува учителя по литература, защото реши, че е прекалено „готина” за Молиер.
    Втората половина избяга в парка, купи си кен с бира, дръпна 2 акорда на китарата, реши, че Молиер не й е достатъчен опиум и се зае с бавното разнищване на съдбата на Разколников. Тази част продължава да вярва във фантазии.
    А нека сега да обединим двете части. Явно, младежът е пропаднал при всички случаи. Първата част не се харесва на едни, втората – на други.
    Ето, браво на вас, лелички, които коментирате сегашната пропаднала младеж.
    Ето, браво на вас, реклами против акне и лош дъх.
    Ето, браво на вас, учители, които не посмяхте да чуете мнение, различно от вашето.
    Ето, браво на вас, родители, които предпочетохте телевизията пред проблемите на детето си.
    Ето, браво И на вас, младежи, за това, че се подигравате едни на други.
    Ето, браво на теб, общество, което изкриви всичко хубаво и позволи увяхването на все още нецъфналите цветя.

    Обществото уби тийнейджъра.      

До Москва и назад

    Отидох. Видях. И...

    Бях чувала, че Москва е невероятен град, но за мен той не е невероятен само със забележителностите си. Нито дори само с цялата си култура и изкуство, които побира в сърцето си. Невероятен е, защото хората го правят такъв.
    Няколко месеца преди да замина за Москва сънувах от време на време Русия, сънувах, че се запознавам с руснаци. Никога не подценявай сънищата си.
    Специалната награда на журито се връчи на “Театралная лаборатория “Альма Альтер”. Цялата зала запя заедно с нас “Луди жаби”. Да, същите, на Джанго Зе. Защо ли? Ами, защото сме си такива.
    Няма да забравя как пред Св. Василий Блажени викахме “Ние сме белите”, “Ние сме черните” и хората се обръщаха, а някои и ни снимаха.
    Дияна, Таня, Йосиф, които бяха неотлъчно до нас и още други прекрасни хора, които срещнахме и с които изведнъж си станахме близки сякаш се познавахме от дълго време. Надявам се отново да се срещнем.
    Знаете ли? Когато се качих в софийското метро и започнах да разказвам на майка ми как съм прекарала се разплаках. Защо всичко хубаво трябва да свършва толкова бързо? Защо?
    В Русия прекарах едни от най-хубавите си купони. Срещнах интересни хора, с които не се разбрах нито на английски, нито на руски или френски, а на езика на приятелството. Липсвате ми! Много... Богатство е да си тръгваш от партито, само защото на следващия ден са ти нужни сили за разходки из Москва.
    Искам да благодаря на екипа на “Нептиците” за приемствеността, разбирането и подкрепата.
    Обичам, Обичам!
    Благодаря!


*Ние знаем кои сме! 

Ние помним

                          „Изгнаници клети, отломка нищожна

                            от винаги храбър народ мъченик,

                            дечица на майка робиня тревожна

                            и жертви на подвиг чутовно велик...”

    Има един народ  отвъд белия връх на Арарат, има и отломки от него, пръснати по четирите края на планетата, който помни и никога няма да забрави една дата – 24.04.1915г. Няма да забрави събитието, което беляза не само него, а и света. Над 1 000 000 мъже, жени и деца са измъчвани и убити, а днес всеки в пределите на Република Турция, дръзнал да каже, че е бил извършен геноцид над арменския народ, бива осъждан на лишаване от свобода поради уронване авторитета на държавата и турската армия. Лесно е да избягаш от едно престъпление чрез друго, но явно е трудно да погледнеш убийството в очите.
    Ясно ми е, че Турция няма скоро да признае вината си поради хиляди измислени причини, но не пиша, за да соча с пръст този и онзи. Болно ми е.
    Прадядо ми е убит в реката Ефрат, но не от удавяне. Десет арменци във всяка колона, вързани с вериги за краката. Бутат първия и той повлича след себе си и останалите. Разбиват се в камъните и така падат във водата. Реката е била кървава месеци наред. А някъде другаде наша близка е била хвърлена в морето от майка си, която казва: „Съдбата ни е еднаква, но не искам да умира от турски ятаган.” Обаче лодкар – турчин, вижда това, взима бебето и казва: „Госпожо, изпуснахте си детето.” По-късно същото това дете е спасено от тези турци, които са пътували с него във влака и са лъгали властите, че е чувал с картофи. Държавата е избивала арменците, мирното население им е помагало. Хайде, сега, кажете ми, честно ли е да обвиняваме всеки един турчин? Нима Орхан Памук не каза: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.” Нима Елиф Шафак не написа „Копелето на Истанбул”? Имам приятели – турци, които са прекрасни хора. Трябва ли да ги виня за политическото злодеяние? Гневна съм на турското правителство и на страхливите щрауси, но разграничавам властта от народа. Моето семейство ме научи на това и съм му благодарна за мирогледа, който ми помогна да намеря.
    Благодаря не на държавите и на институциите, а на хората, които признават, че е извършен геноцид.


                         „[...]  далеч от родина, в край чужди събрани,

                          изпити и бледни, в порутен бордей,

                          те пият, а тънат сърцата им в рани,

                          и пеят, тъй както през сълзи се пей.”

    Помним и се борим, защото смъртоносните рани се превърнаха във вечни белези. Никой няма да върне прадядо ми или да промени обстоятелствата около смъртта му, но не толкова роднински или национален, а по-скоро човешки дълг е да викаш за справедливост, без агресия, а тихо, но същевременно достатъчно силно.
    Умът не трябва да приема омразата за нормално човешко състояние.
    Паметта е неугасващият в душата пламък.

Почивай в мир, дядо...

_____________________________________________________________

Цитатите са от стихотворението „Арменци” на Пейо Яворов.

Благодаря за помощта

Преди малко, когато се прибирах, си вървях най-спокойно по влажната улицата. Изведнъж чух: "Наистина ли никой няма да ми помогне да я вдигна?!" Обърнах се и видях едно момиче, надникнах зад паркирана кола и видях друго момиче - припаднало. Веднага изтичах до тях, а първата още беше вцепенена и неразбиране се четеше в очите й, защо само аз се притекох на помощ? Един млад мъж погледна и едвам се довлачи до нас. Попитах какво става и разбрах, че момичето е бездомно, на 14 е и от 13 години е диабетичка. Втурнах се в отсрещния магазин и грабнах първия шоколад, който видях. Служителите там разбраха, излязоха с мен на улицата, дадохме й храна и й казахме, че ще извикаме бърза помощ, но тя: "Не, моля ви, недейте. Нямам документи и само ще ми създадете неприятности. Свикнала съм да се оправям сама." 
Затова хора, следващия път, когато си помислите, че животът ви е ужасен, сетете се за другите, които с нищо не са заслужили съдбата си. И помагайте на онези в беда. Благодаря.

„Мълчание, останалото е мълчание”

                         (Есе или нещо като театрални размисли)

(По зададена ми тема от режисьора Николай Георгиев - главен ръководител на театър лаборатория "Алма Алтер")

    Театърът е също като човека. Той диша, той се движи, развива, той живее и се променя. Защото ние го караме да прави всичко, което му кажем, но за да имаме правото да видим себе си в него, трябва първо той да заживее в нас. В противен случай магията няма да се получи. Случването няма да се случи.
    Тринадесет години се занимавах с най-широкоразпространения вид  театър – този, който изгражда стена между актьора и публиката, този, който е приет за съвършен модел на дадения тип изкуство – изкуство, което предлагат държавните театри, а именно театър, който дава отговори без да задава въпроси.
    Когато прекрачих прага на театър лаборатория „Алма Алтер”, осъзнах, че в последните години съм искала нова разновидност театрално изживяване без да знам точно каква. За мое огромно щастие открих липсващата ми частица в момента, в който разбрах, че не само аз не разбирам напълно Бекет или когато Хамлет търси своята Офелия. Почувствах се поласкана от това, че актьорите търсят всевъзможни контакти с публиката и се интересуват от нейните идеи, мисли, предложения, мнения и чувства. Видях в действие думите: „Театърът е невъзможен без публика.” Срещнах хора, които си остават нормални хора и на сцената. Хора, които не се възгордяват, не се правят на интересни и не живеят с лакомията си за слава. Хора, които правят нов и почти непознат за България театър – без щампи, без клишета, без суета, а понякога и без думи. Актьор+публика=неразривна връзка. И само едно движение, едни поглед са достатъчни да те хвърлят в необятното непознато, което спира дъха и възражда мисълта.
    Откакто влязох в „Алма Алтер” разбрах, че думите „стени”, „граници”, „ограничения”, „невъзможно” не съществуват. Човекът – актьор е способен на всичко.
    Едно от нещата, които чух и което ми направи изключително силно впечатление беше: „Представлението не свършва тогава, когато се спусне завесата, а тогава, когато зрителят престане да мисли за него.” Повече от ясно е, че театърът не е манджа, която можеш да изядеш  и да забравиш след последната хапка, защото чинията ти вече е празна. Театърът е като хората, които са идвали и са си отивали от нас, но са ни белязали с нещо завинаги. И именно поради тази причина живият театър ни дава хиляди теми за размисъл, които са пряко свързани с живота ни. Винаги търсим отговори, които си мислим, че могат да ни помогнат, а всъщност грешката ни е, че задаваме неправилните въпроси, ако изобщо ги зададем.
    Публиката напуска театърът лаборатория замислена, което означава, че актьорите са изпълнили мисията си. Ако има мисъл, с която мога да изразя една от идеите ни, то тя е: „Мисля, следователно съществувам.” Публиката никога не остава безразлична към нас. Тя ни обича, а може би понякога и ни понамразва, но мисля, че никога никой не е излизал от залата равнодушен към това, което се е случило. А това означава, че сме дори една стъпка по-близо до зрителите.
    Ромео или Ричард, Годо или Пилат може би никога не са били тези, за които ги мислим, а може би никога не са съществували по начина, по който сме искали.
    Думите липсват, действията говорят.
    Поклонът е излишен.
    Отговорите умират, раждат се въпроси.
    Мълчанието е могъщата сила.
    Мълчание, останалото е мълчание.