Кръговратът на живота

Вали. Вали сякаш никога не е спирало, сякаш никога няма да спре. Заглеждам се през прозореца и виждам нежни, малки капки – дело на природата, разбиващи се безмилостно в грозния, мрачен асфалт. Това ли заслужават тези капки, тези ангелски сълзи? Да бъдат превърнати в кални локви – счупени огледала на човешките грешки. И докато гледам тази картина на кръговрата, осъзнавам, че и нашите надежди се разбиват по същия начин в реалността – безмилостно, мигновено. Осквернени, а недочакали дори и своята пълна реализация в съзнанието, надеждите умират. А кой подписва смъртната им присъда? Ние, нашите терзания или писалката на живота? Родени от желанието за нещо, понякога те са единственото, което имаме. Опората в живота ни, която дава път на мечтите ни, която винаги е до нас и ни напомня, че имаме мисия, която трябва да изпълним. Толкова ли е трудно да спасим надеждите си от напукания асфалт? Може би, е също толкова трудно, колкото да спасим душите си от бездната на нищото, която всеки ден взима нови жертви.
    Всичко това в името на кръговрата и страха ни от това да се опълчим на статуквото. Явно изборът стои в основата на този житейски дъжд.