За последен път

Последният ми училищен коледен концерт беше днес. Не знам как точно се чувствам - щастлива от това, че мина много добре или изпълнена с носталгия. Може би и двете. 
Днес сякаш част от мен си отиде, защото знам, че повече никога няма да съм зад кулисите във Военния клуб чакайки реда си всеки последен петък точно преди зимната ваканция. Знам, че не мога да върна времето назад, но ако имах тази възможност бих го направила хиляди пъти. Може би не притежаваме тази способност, защото хубавите моменти трябва да са отрязъци от времето, капсуловани в паметта.
Никога няма да забравя първия коледен концерт, в който участвах. Бях малко зайче(8-ми клас) и бях изпълнена с вълнение и любопитство. Намерих нови приятели, а публиката беше радостна. И това се повтаряше няколко години подред.
И ето ме сега - 12 клас, подготвяща се за изпити и живота като цяло, а сякаш отново съм онова малко момиче в подготвителен клас. Днес сърцето ми биеше лудо точно преди да изляза на сцената. Не се притеснявах, казах си:"Това е - последен път!". Бях изпълнена с онова прекрасно усещане, за което знаят само хората, които са излизали на сцена и които са изпитвали удоволствие от това.
Думите, които казах след изпълнението си не бяха предварително подготвени. Дойдоха на мига и не бяха продукт на мисълта, а на емоциите. Искрено завиждам на по-малките ученици и особено на онези, които са участници в училищните концерти. Единственото, което мога да ви кажа е - радвайте се на моментите!
Много благодаря на госпожа Rosi Hubenova за идеите, организацията и реализацията на празниците. За търпението и загрижеността. За това как ни посрещаше в дома си и отделяше от личното си време, за да работи с нас. Благодаря Ви, Госпожо. Бъдете винаги изпълнена с тази положителна енергия и я предавайте на всички около Вас! 
Благодаря на всички учители за разбирателството и подкрепата!
Благодаря на всички приятели, които намерих и на всички прекрасни хора, с които се запознах.
Благодаря и на прекрасните момичета Ina Ivanova и Alex Stoeva, без които нямаше да можем да се справим зад кулисите!
Благодаря ви!  

Деградация....

Казвала съм го преди, казвам го и сега. Преди и по време на 500год. турско робство българският народ роди своите будители. Онези, които днес са между страниците на учебниците. Някои от тях са облагодетелствани да имат футболни отбори на свое име, иначе за всички съдбата е една и съща - сещаме се за тях, защото някоя си учителка влиза в час и започва да си "пее" урока.
След прехода българският народ роди мутрите и чалгарите. Изморих си от воденето на война, в която противниците ми са почти безмозъчни(защото мозъците им са промити от въпросната "поезия"), което директно ги превръща в недостойни(не се обиждайте). Изморих се да започвам поредната битка с въпроса:"Какво толкова намираш в това НЕЩО(защото това не е музика, а нещо)?!" и се изморих да се боря съвсем сама. В такива моменти завиждам на Дон Кихот, той поне е имал Санчо Панса. Плаче ми се, а може ли самотен рицар в черни доспехи да плаче? Да, може, не защото тези псевдотворци обиждат него, а защото обиждат хората, на които той се възхищава. Този същия индивид, който носи гръмкото име Азис, беше казал:"Теди Москов изкъпи се." Азисчооо, Азисчооо, погледни се на каква мазна баничка си заприличал и после започни да раздаваш правосъдие и съвети. Погледни от какви си заобиколен и после коментирай истинските културни среди. Или искаш да кажеш, че тези, които си нямат парфюм, който да носи тяхното име не са чистоплътни? Не всички имаме твоите мангизи. Докато ти пееш за Сен Тропе, хората си изкарват прехраната като четат денонощно автори, за които ти изобщо не си чувал. И не само това - те играят, те поставят!
Все ми е едно кой ми се присмива в лицето(или зад гърба) или кой какво си мисли за мен - дали съм задръстена, или - не. Поне се научете да бъдете достойни противници. О, извинете, забравих, че със силикона човек не може да прогресира. Е, може, разбира се, ама що за прогрес е това да си харесван от почти цяла България и да имаш обожатели, които ти хвърлят салфетки, докато ти се раздаваш за тях? Ето, зубърското в мен отново проговори, а, може би, никога не е млъквало.
Скрийте се в долните си чалготеки, пълни с мерзости и извращения.
Наздраве! Върви, народе, възродени!

Стига с тая чалга, деградирахме!