Синдромът Summertime sadness

Може би е странно, че през зимата пиша за лятото, но сутрин се събуждам с тази мисъл и вечер, като си легна, пак си мисля за това. Тук ще пиша повече за синдромът, който то предизвиква.
    Summertime sadness е познатата ни на всички песен, но лично аз я харесвам, защото тя ме “пренася” в лятото. Напомня ми за всичко случило се. За щурите моменти с приятелите ми. Когато напук на забраните правиш каквото си поискаш, а после си счупваш краката от тичане. За дългите разходки и удоволствието да видиш някой познат. За хилядите разговори с една от най-добрите ми приятелки, която чувствам повече като своя сестра. Лятото ни събира, защото зимата ни разделя в различни държави. За летните нощи, когато можеш да гледаш звездите с часове и да си мислиш за онази една душа с надеждата и тя да мисли за теб. За удоволствието да ядеш сладолед и да пиеш студен чай докато се наслаждаваш на топлия, ефирен ветрец. За старанието да разкриеш магията, която кара морето и небето да се сливат в едно на тънката граница наречена хоризонт. За разходките по плажа и онзи момент, в който се обръщаш назад да видиш стъпките си по пясъка и установяваш, че вълните отдавна са ги прибрали в необятните си прегръдки. Може би вече се ядосвате, защото ви напомних за щастието, което нито един от останалите сезони не може да донесе. За онази носталгия, която ви натъжава, но тъгата не е болезнена.
    Един от най-тъжните ми моменти е този, в който осъзнавам, че лятото си отива и ми се иска да кажа: “Kiss me hard before you go”.
    Да, все още е януари, а до лятото остават.... не, не искам да си помисля колко остава до него. Само ми е любопитно какво ли ще се случи, защото всички знаем, че всяко лято си има своята история. 

2 милиона евро?! Да не би това да е някаква изврaтена шега?!

Преди няколко дена реших вече да не пиша за чалгата, защото и да пиша и да не пиша е все тая. Какво ме провoкира сега ли? Ами...как ви се струват 2 милиона евро, отпуснати от европейския съюз за чалгата? Но сега нямам намерение да критикувам поп-фолка. Разбира се, не си мислете, че ще го пренебрегна.  За него ще имам отделна “честитка”.
    Всъщност, за първи път не знам какво да кажа. Сякаш някой е отнел възможността ми се да изразявам. Тъкмо се говореше за криза в чалгарския бизнес и ето, радостта ми не продължи дълго. Господата европейци ще подкрепят бедните ни, умиращи от глад, но високо интелигентни и талантливи до безумие представители на майка България – чалгариТЕ. “Я, елатe пиленца при батко, да ви нахрани сладко, сладко” – това трябва да се пада част от втория официален химн на ЕС. Прост народ най-добре се управлява. В случая народът гласува: “Ела вълчо и ме изяж.” Нима европейците са слепи? Истинската ни култура е като еделвайс в Сахара. Какво се случва, ей, творци? Отново ли ще се гърчим под камшика на безхаберието? Да си творец означава да си и бунтовник. Изкуството не може, не трябва да е мирно. То не е мъртво. То живее, то се развива, то чувства, то страда, а при нас то....умира. Тъпчат го хора, които даже не се посещавали България, а вдигат и двете си ръцe в подкрепа на най-големия ни враг. Потресена, не, чувствам се омърсена. Принудени сме да търпим неща, които никой не е заслужил. С тези 2 милиона евро ще се купува нова техника, за да може чалгата да постигне пълен разцвет. Ами така де, както е тръгнало, другата музика, на която Космосът ще се наслади е родният ни поп-фолк.
    Браво Европа! Сега виждам смисълът в това да бъдем член на твоя псевдо съюз.
    Европейски политици и културоведи, приемете моите най-искрени поздравления!   

2012-та си отиде

Всяка година ни учи на нещо съществено. Повечето от нас предпочитат да ядат и пият на 31 декември без да си дават равносметка за това, което им се е случило. Не че аз не се забавлявам, но винаги на тази дата си казвам: „Чакай, към какво ще се стремя през новата година, ако не разбера докъде съм стигнала през старата?” И така в този кратък отрязък от времето, между застрашителните пуйка и вино, се спирам, затварям се в себе си и... си отдъхвам.
    2012г. ми предостави много теми за размисъл и ми показа, че човек трябва да оцелява напук на световната месомелачка. Накара ме да повярвам в най-ценните уроци, а именно житейските.
    Всеки миг трябва да живеем пълноценно и докрай, защото животът е по-кратък отколкото си мислим. Не трябва да се страхуваме от никого и нищо, защото страхът убива всичко прекрасно и ни оковава в плена на параноята. Ученето те затваря с химикал в ръка, писане и тесногръд стремеж към по-висока оценка. Учението разширява кръгозора ти и те освобождава. Не е редно да учим и да научаваме, а да СЕ учим и поучаваме. Не е редно да изивяваме и преживяваме. Просто да живеем!
    Провалът е по-важен от успеха, защото той ти дава по-ценен урок. Всеки може да бъде на върха, но не всеки може да оцелее в калта. Винаги по-силни са тези, които първо са паднали.
    Срещата със злото е по-важна от срещата с доброто. Злото без да иска подхранва твоята доброта и те насърчава в борбата за справедливостта.
    Вярата е по-ценна от религията. Религията те отправя към Богът – съвършенство, затваря те и те изсушава между страниците на Библията. Наказва те жестоко, ако си праведен, но някъде си сгрешил. Но тя е тази, която е готова да прости на престъпника. Тя е тази, която те кара да се примиряваш. Вярата ти дава свобода. Правù, каквото сметнеш за добре и се стремù към втрешно опознаване. Тя не наказва, а поучава. Изисква да повярваш независимо в какво или кого. Ако искаш, в самия себе си. „Вярата в нещо го кара да се случи” – Франк Лойд Райт.
    Бъди бунтовник и винаги се опълчвай на течението, не се оставяй на водовъртежа.
    Не се старай към съвършенство. То не съществува. „Перфекционизмът е суета” – Декланд  Доннеллан.
    Навсякъде пише: „Бъди себе си.”, ами ако това себе си не ти харесва? Не се  старай да промениш света и да посочваш грешките на другите. Опитай се да достигнеш до дълбините на душата си и започни собствената си промяна.
    Горещо се надявам, че 2013г. ще бъде по-добра, по-здрава, по-успешна, по-свободна, по-разбрана, по-мъдра и изпълнена с любов.
    Все пак, лицемерно ли ще е, ако кажа: „Благодаря ти, 2012-та.”?