My life’s a musical

Когато се събудя сутрин, не си мисля за това когo да впечатля. Все ми е едно какво си мислят повечето хора за мен. И без това не ме познават.
    Хубавото в моя случай е, че превръщам всеки мой ден в ново представление.
    Ако има нещо, което научих за кратките 17 години, то е, че никога не трябва да се разкриваш пред другите докрай. Все ще се намери някой, готов да забие нож в гърба ти. И колкото по-малко такива хора имаш около себе си, толкова по-добре за нормалното ти съществуване. Иначе рискът си заслужава. В противен случай животът би бил скучен.
    А колко нормално може да бъде съществуването на човек, който иска да превърне живота си в изкуство? Нима той може да се затвори в някой офис цял ден и да бъде отрупан с разни “важни” – непотребни книжа?
    Оставяш зад кулисите истинското си Аз и излизаш на сцената с някоя маска. Така стоят нещата в днешния свят на лъжи и фалшиви марионетки. Или си силен и се бориш, или се оставяш на течението да те погълне.
    И чувствата винаги са оставали, остават и ще остават “облечени” в черно, чакащи своето задкулисно погребение. Самотен, разбит, амбициозен, здрав, смел, замечтан или щастлив, почти никой не се интересува от това. И по-добре те да намерят кончината си, отколкото да се превърнат в поредните клиширани етикети. Едно е сигурно – всичко започва и свършва в сърцевината ти.
    Животът ми е театър. Всеки ден се събуждам и знам, че няма как да остана невинна, защото съдбата рано или късно те прецаква.
    Излизаш на сцената и играеш представлението за деня за първи и последен път. Нямаш право на грешки. Хиляди зрители са втренчени в теб и очакват всяка една твоя реакция. В един момент всичко ти писва и искаш да подпалиш сцената, и да извикаш: “Ако искате шоу, последвайте пепелта!”. А хищниците очакват само това – да видят победата си. Единствената причина, поради която стискаш зъбите си здраво е надеждата ти за спасение. Спасение от какво, от кого? От конфликта ти с друга личност, със света или, може би, със себе си? Съвестта ти е заспала някъде дълбоко и се страхуваш да я събудиш, защото знаеш, че ще изпиташ срам. “Защо съм част от тая бутафория?” Но човек е силен, не когато създава правилата си за собствена консумация. Силен си, когато успяваш да играеш по чуждите правила успешно и от жертва се превръщаш в нападател.
    И когато си мислиш, че целият свят ти е обърнал гръб, отиди при изкуството. То ще те разбере и приюти.
    Да, драги мои, животът ми е мюзикъл. 

Чудото на природата

Винаги съм обичала морето повече от планината. Шумът на вълните; вълшебният хоризонт, където морето се свързва с небето; стъпките в пясъка, които водата прибира в прегръдките си; единствените красиви трупове – тези на мидите, които лежат на мокрия пясък единствено и само, за да бъдат подигравани от нас; Слънцето, което се спира безмилостно в небето и позлатява с лъчите си моя любимец; всичко това ми дава прекрасен повод за размисъл. Та това не е ли чудо? Не е ли чудно, че е възможно да има тонове вода, под и около които има пустиня(в лицето на плажа)?
    Водата упорито целува своята противоположност, въпреки че е отблъсквана тя не се отказва. Не можеш да затвориш и отхвърлиш нещо, което не може да бъде поставено в рамка и убито. Единственото истинско унищожение на прекрасното идва от неговата вътрешност. Когато душевната вселена изригне в супернова, можеш да бъдеш сигурен в края на едно съществуване.
    А възможно ли е нещо толкова земно като морето да приключи с изригване на нещо толкова космическо? Всичко е възможно, само че в цялата природна система ние, хората, не се вписваме. Живеем със самочувствието, че ние сме връх в нея, но си мисля, че вместо висши същества, сме се превърнали в “СТРАХотни” чудовища. Единствени по рода си, унищожаваме средата, от която сме зависими, в която живеем. Поздравления!