Чудото на природата

Винаги съм обичала морето повече от планината. Шумът на вълните; вълшебният хоризонт, където морето се свързва с небето; стъпките в пясъка, които водата прибира в прегръдките си; единствените красиви трупове – тези на мидите, които лежат на мокрия пясък единствено и само, за да бъдат подигравани от нас; Слънцето, което се спира безмилостно в небето и позлатява с лъчите си моя любимец; всичко това ми дава прекрасен повод за размисъл. Та това не е ли чудо? Не е ли чудно, че е възможно да има тонове вода, под и около които има пустиня(в лицето на плажа)?
    Водата упорито целува своята противоположност, въпреки че е отблъсквана тя не се отказва. Не можеш да затвориш и отхвърлиш нещо, което не може да бъде поставено в рамка и убито. Единственото истинско унищожение на прекрасното идва от неговата вътрешност. Когато душевната вселена изригне в супернова, можеш да бъдеш сигурен в края на едно съществуване.
    А възможно ли е нещо толкова земно като морето да приключи с изригване на нещо толкова космическо? Всичко е възможно, само че в цялата природна система ние, хората, не се вписваме. Живеем със самочувствието, че ние сме връх в нея, но си мисля, че вместо висши същества, сме се превърнали в “СТРАХотни” чудовища. Единствени по рода си, унищожаваме средата, от която сме зависими, в която живеем. Поздравления!