„Изгнаници клети, отломка
нищожна
от винаги храбър
народ мъченик,
дечица на майка
робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик...”
Има един
народ отвъд белия връх на Арарат, има и
отломки от него, пръснати по четирите края на планетата, който помни и никога
няма да забрави една дата – 24.04.1915г. Няма да забрави събитието, което беляза
не само него, а и света. Над 1 000 000 мъже, жени и деца са измъчвани
и убити, а днес всеки в пределите на Република Турция, дръзнал да каже, че е
бил извършен геноцид над арменския народ, бива осъждан на лишаване от свобода
поради уронване авторитета на държавата и турската армия. Лесно е да избягаш от
едно престъпление чрез друго, но явно е трудно да погледнеш убийството в очите.
Ясно ми е, че Турция няма скоро да признае вината си поради хиляди измислени причини, но не пиша, за да соча с пръст този и онзи. Болно ми е.
Прадядо ми е убит в реката Ефрат, но не от удавяне. Десет арменци във всяка колона, вързани с вериги за краката. Бутат първия и той повлича след себе си и останалите. Разбиват се в камъните и така падат във водата. Реката е била кървава месеци наред. А някъде другаде наша близка е била хвърлена в морето от майка си, която казва: „Съдбата ни е еднаква, но не искам да умира от турски ятаган.” Обаче лодкар – турчин, вижда това, взима бебето и казва: „Госпожо, изпуснахте си детето.” По-късно същото това дете е спасено от тези турци, които са пътували с него във влака и са лъгали властите, че е чувал с картофи. Държавата е избивала арменците, мирното население им е помагало. Хайде, сега, кажете ми, честно ли е да обвиняваме всеки един турчин? Нима Орхан Памук не каза: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.” Нима Елиф Шафак не написа „Копелето на Истанбул”? Имам приятели – турци, които са прекрасни хора. Трябва ли да ги виня за политическото злодеяние? Гневна съм на турското правителство и на страхливите щрауси, но разграничавам властта от народа. Моето семейство ме научи на това и съм му благодарна за мирогледа, който ми помогна да намеря.
Благодаря не на държавите и на институциите, а на хората, които признават, че е извършен геноцид.
„[...] далеч от родина, в край чужди събрани,
Ясно ми е, че Турция няма скоро да признае вината си поради хиляди измислени причини, но не пиша, за да соча с пръст този и онзи. Болно ми е.
Прадядо ми е убит в реката Ефрат, но не от удавяне. Десет арменци във всяка колона, вързани с вериги за краката. Бутат първия и той повлича след себе си и останалите. Разбиват се в камъните и така падат във водата. Реката е била кървава месеци наред. А някъде другаде наша близка е била хвърлена в морето от майка си, която казва: „Съдбата ни е еднаква, но не искам да умира от турски ятаган.” Обаче лодкар – турчин, вижда това, взима бебето и казва: „Госпожо, изпуснахте си детето.” По-късно същото това дете е спасено от тези турци, които са пътували с него във влака и са лъгали властите, че е чувал с картофи. Държавата е избивала арменците, мирното население им е помагало. Хайде, сега, кажете ми, честно ли е да обвиняваме всеки един турчин? Нима Орхан Памук не каза: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.” Нима Елиф Шафак не написа „Копелето на Истанбул”? Имам приятели – турци, които са прекрасни хора. Трябва ли да ги виня за политическото злодеяние? Гневна съм на турското правителство и на страхливите щрауси, но разграничавам властта от народа. Моето семейство ме научи на това и съм му благодарна за мирогледа, който ми помогна да намеря.
Благодаря не на държавите и на институциите, а на хората, които признават, че е извършен геноцид.
„[...] далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в
порутен бордей,
те пият, а тънат
сърцата им в рани,
и пеят, тъй както
през сълзи се пей.”
Помним и се борим, защото смъртоносните
рани се превърнаха във вечни белези. Никой няма да върне прадядо ми или да
промени обстоятелствата около смъртта му, но не толкова роднински или
национален, а по-скоро човешки дълг е да викаш за справедливост, без агресия, а
тихо, но същевременно достатъчно силно.
Умът не трябва да приема омразата за нормално човешко състояние.
Паметта е неугасващият в душата пламък.
Умът не трябва да приема омразата за нормално човешко състояние.
Паметта е неугасващият в душата пламък.
Почивай в
мир, дядо...
_____________________________________________________________
Цитатите са
от стихотворението „Арменци” на Пейо Яворов.