Първият сняг

    Вървях по празните улици и усещах привкуса на първия за сезона сняг. Вятърът беше безмилостен, а меките снежинки режеха лицето ми. Едвам успявах да отварям очите си. Притеснено ми беше да не се блъсна в някой заблуден минувач, някой като мен.
    Когато вятърът смени посоката си, ми хрумна да се огледам. Вдигнах поглед нагоре. Беше невероятно красива гледка. Снежинките летяха хаотично във въздуха, необезпокоявани. На гравитацията й беше нужно време, за да ги прикове в своята прегръдка. На тях им се искаше просто да избягат, да продължават да бъдат същите безгрижни снежинки. Тези, които ме прорязваха. Всичко се случи много бързо, но имах чувството, че съм намерила отрязък от вечността и съм успяла да го задържа.
    После...после вятърът отново “тръгна” войнствено срещу мен. Искаше ми се да изкрещя, да му кажа да не бъде такъв, но не намерих сили. Почувствах се прекалено нищожна в състава на голямото. Давам си сметка, че може би, всички сме такива. Поне по-голямата част.
    Стигнах до улицата, на която живея. Тази улица, която през топлите дни е домът на детския смях. Асфалтът й крие следите на велосипедите. Тя слуша мълчаливо хилядите разкази и дава път на мечтите. Сега тя е безжизнена и замръзнала. Разбрах колко много обичам лятото. Приканвам го в ума си чрез спомените и то винаги стопля премръзналата му душа. Не искам да си помислям колко дни трябва да намерят своята кончина, за да може любимият ми сезон да възкръсне отново.
    Убедена съм, че времето лети по-бързо, когато не мислим за него. И животът, казват, минавал така. Хората умират, но сезоните продължават да живеят. Един човек винаги е готов и очаква с нетърпение лятото на своя живот, но подготвен ли е за неговата зима?

За тънката граница между простащината и помията. Кой кого заблуждава и овчи ли е българският народ по отношение на собствената си култура?

    Потънали сме в простотия или помия? Все още ми е трудно да ги различа, защото границата между тях е много тънка. Едно е сигурно – те са взаимно свързани. Склонна съм да твърдя, че помията произлиза от простотията. Но кой е виновен? Виновна ли е простотията, че си е такава? Осъзнава ли това? Едвали. Това е все едно да обвинявате някого, защото се е родил в еди-какво си семейство. Човек не си избира семейството, така и простотията не си е избрала “родителите”. В този случай обаче народът се явява родителят и той сам може да избере какво да бъде детето му. За съжаление, обществото, в което сме принудени да живеем, е тесногръдо. Създава неосъзната простащина, която не забелязва(това не означава, че тя е незабележима!), а още по-лошото – харесва я до безкрайност. И така поколение след поколение България възпитава децата си по метода на чалгаризирането. Малко дрехи, нищожна “музика”, текстове – лишени от смисъл, високобюджетни продажби, закърнял мозък. Добре дошли в нашата мила Родина! Но това ли е само България? Ами къде отиде онази България с героите и пазителите на родното. С доброто образование и интелектуалците?
    Друг много важен въпрос е: “Овчи ли е българският народ по отношение на собствената си култура?” Не исках да го казвам, но истината ще избоде очите ни(не че няма и “слепи” у нас) – ДА! Да, овчи е. Под “култура” престанете да разбирате само колко книги е прочел човек. Културата се изразява в контактуването, маниерите, уважението, търпението, съгласието и деликатното изразяване на собствено си мнение. Не “Бегай уе!”, “Глупости!”. И не мога да разбера защо хора от цялата България са изпращани в Пловдив с израза “майната ти!”. Да не би нашият град да е най-кебабчийският?! От друга страна сме овце, защото допускаме в учебниците по музика за първи клас да се публикуват текстовете на чалга песните, но да не се учи що е диез и бемол – затруднява дечицата! Ама моля ви се! Тъпчи там и това! Прост народ най-добре се управлява! “Vox populi – vox Dei” – “Глас народен – глас Божи”. Ето това обаче диктува народът – чалга до дупка. Стигнахме до дъното на септичната яма и въпреки това продължаваме да дълбаем надолу и надолу, интересно ми е – докъде? Ще видим в най-СКОРО време.
    За казаното тук много хора ще ме “оплюят”, но моля ви – не убивайте артистът!* Творците днес са забравени, защото се интересуват от творчеството на Бетовен(не този, който лае!) и Моцарт(не шоколадовият!), от Достоевски и Шекспир(не клишетата) и много други. Помията, простотията и овчият избор – наши примери, които ни водят към едно все по-избледняващо съществуване.    

    “Свестните у нас считат за луди” е казал Ботев. Къде си ти сега, безсмъртний човече? Ела и виж ти за какво се жертва и в момента ние какво жертваме.
_________________________________________________________

*Важна бележка: научете се да правите разлика между артист и актьор!
Актьор – изпълнител на роли в театъра и киното.
Артист – човек, който се занимава с изкуство изобщо. 

Фейсбук - социална мрежа или мрежа за простотии?

Извинете ме, но фейсбук, според мен, не е място, където момиченца 8-9 клас трябва да си качват голи снимки. Не е място, където хората трябва да изливат злобата си, защото ги е страх да кажат това, което мислят в лицето на другия. Не е място, където да се обясниш в любов на някого, който не те отразява, а ти въпреки всичко да му публикуваш целувки на стената. И не на последно място, когато разглеждам т.нар. новини, забелязвам как хората умират от желание да изливат личната си простотията може би с тайната цел тя да стане повсеместна. Радвайте се, успяхте, ама въпреки всичко простакът, който се облича в Гучи, си остава простак!!!

Времето на капсулованите сърца

Не разбирам хората, които не се впечатляват от изкуството. Това е сякаш да не се интересуваш от живота. Изкуството е негово огледало. То не може да съществува без живота. А животът без изкуство щеше да е безсмислен. Все едно да капсуловаш сърцето си и да се надяваш на прекрасни мигове. Всъщност, давам си сметка колко от нас са "затворили" сърцата си. Става ми тъжно. Страшно.

Връзката между животът и изкуството е неразривна. Винаги е била и винаги ще бъде. Тя е тази, която посочва грешките ни по фин начин и ни кара да се замисляме, да задаваме въпроси, не да съществуваме, а да живеем.

За денят на народните будители и кой кого всъщност заблуждава

Из фейсбук са “плъзнали” възторжени слова и поздравления за деня на народните будители. Различни картинки и доказателства за техния принос. Несъмнено един народ трябва да се гордее с хората, които са го “измъкнали” от тъмницата, но гордостта не се изразява само в празни думи. Днес честваме този празник, уповавайки се историята, питам се какво ли ще стане, ако историята, някой ден, трябва да се опре на нас? С какво ние допринасяме за развитието на собствената си култура, духовност и интелектуалната си еволюция? Според вас, поздравленията в мрежата от типа на:”Ne praznuvam Halloween, a denqt na narodnite bOditeli!” достойни ли са за уважение? Някои биха казали:”Браво на младите, че се сещат за празника”. Е, не мислите ли, че по-добре е да не напишеш нищо, отколкото да се излагаш с правописните(не печатните!) си грешки и предпочитанието си да използваш латиницата вместо кирилицата. Кой кого и в какво се опитва да заблуждава? Че сме патриоти, които не уважават собствения си език. Че сме родолюбци, а има такива между нас, които като чуят имената на Ботев и Левски първо се сещат за футболните отбори. Че публикуваме неща от типа на:”Харесай снимката на братята Кирил и Методий, ако знаеш кои са.” Това ли е днешното ви разбиране на думата “патриот”? Ако е така, много жалко. Жалко, защото народ, който не знае и не помни историята си, не е народ.
Моля, не приемайте написаното като критика. И след всичко, което казах, мисля, че вече мога спокойно да честитя празника, най-вече на учителите. Те сега са нашите будители, нищо, че не ги възприематe като такива.
Честит ден на народните будители!

Да живее интернет!

Не разстоянията разделят хората, а пътищата на различните им идеи. Често се разделяме, но истинските приятели си остават такива за цял живот. За тях няма значение дали живеят на 3192,26 км. един от друг или ги дели само една ограда, която се прескача лесно. Два часа попринцип са много, но не ти се струват толкова, когато чакаш удобното време за другия, да си говорите по скайп цяла нощ. Броиш всеки ден от годината и чакаш с нетърпение другия, и надеждата всеки ден расте с това, че лятото наближава. А когато то свърши, вече мислиш за другото. Странното е как се опитваш всячески да побереш чрез разказите си цяла година само в няколко месеца. И успяваш! Най-лошото е, че когато искате да празнувате рождените си дни, не можете, парадокса: разделят ви няколко дена. В края на краищата се примирявате с мисълта, че това е вид изпитание, като всички други. Трябва да се преодолява, а не да се изживява. Да живее интернет! Изобретението, което ти помага да забравиш в коя част на света си, освен, ако не живееш в Нарния, което, струва ми се, е по-забавно отколкото страшно, ако си с приятели. 

Световният ден на мира

I-ви септември, светът помни тази дата не заради рождения ден на някоя известна личност, а заради Втората световна война. Защото хората умират, но събитията остават. Те променят всичко...и всички. 1939 - годината, която беляза човечеството завинаги. Която би трябвало да изкрещи от историята: "Спрете!", вместо това ние сякаш не й обръщаме внимание. Повечето сме се превърнали в коне с капаци, а не в човеци, които помнят и поправят. Това, което остава между страниците на учебниците не може да се поправи, но може да се подобри отношението ни към събитията. Днес би трябвало да празнуваме световния ден на мира, а не деня: "О, не, ваканцията свършва!" 

Наградата

Всеки актьор може да има награди, много награди, но велик е онзи момент, в който актьорът застане пред публика. Покланя се. Чува хиляди аплодисменти. В същото време сърцето и душата му празнуват. Няма значение колко дипломи и статуетки имаш. Не е важно колко хора са те видели. Важното е да си "докоснал" сърцето на един зрител. Да си "проникнал" в душата му. Да си "завладял" вътрешния му свят. Това е моментът, в който изкуството и човекът се сливат в едно.

Какво следва?

И сега, когато ние хората, имаме всичко, за какво си струва да живеем? Имаме скорост по – бърза от тази на светлината. Имаме антиматерия, която пресъздава Божието творение. Имаме лекарства. Имаме техника, която ни събира, когато сме далеч един от друг, и която в същото време ни разделя, когато сме близо. За какво се борим? За какво живеем? Сега, когато сме по-свободни от всякога, когато можем да си позволим всичко. Всичко, а може би нищо. Вълнуваме се за пари, превърнали сме се в машини. Мислим прекалено много, но чувстваме прекалено малко. Изобретихме радиото, телефона, телевизора, компютъра, интернет, изобретихме неща, за които дори не си и метаехме. Открихме нови галактики, пътуваме и разкриваме нови светове. Въпреки всичко не пожелахме да се отправим към самите себе си. Не се сдобихме със силата да се владеем. Мислим, че сме велики, но всъщност продължаваме да грешим. Търсим съвършенството, а то дори не съществува. Казват ни какво да мислим и чувстваме, налагат ни мнения. Нека поне един път да бъдем такива, каквито сме. Нека се обединим, нека мечтаем. Създаваме нови неща, но не можем да пресъздадем природата. Не можем да се отделим от баналната матрица на измерението, в което се намираме. Всички чакаме края, не осъзнаваме, че идва ново начало. То зависи само от нас. Да се обединим, да поставим основите на новия свят. Свят , който се надявам да бъде изпълнен с доброта, надежда, мечти и мир. Нашият свят. Вярвам, че ще намерим по-добър път, за тази цел не трябва да бъдем хора, а човеци!