Вървях по празните улици и усещах
привкуса на първия за сезона сняг. Вятърът беше безмилостен, а меките снежинки
режеха лицето ми. Едвам успявах да отварям очите си. Притеснено ми беше да не
се блъсна в някой заблуден минувач, някой като мен.
Когато вятърът смени посоката си, ми
хрумна да се огледам. Вдигнах поглед нагоре. Беше невероятно красива гледка.
Снежинките летяха хаотично във въздуха, необезпокоявани. На гравитацията й беше
нужно време, за да ги прикове в своята прегръдка. На тях им се искаше просто да
избягат, да продължават да бъдат същите безгрижни снежинки. Тези, които ме
прорязваха. Всичко се случи много бързо, но имах чувството, че съм намерила
отрязък от вечността и съм успяла да го задържа.
После...после вятърът отново “тръгна”
войнствено срещу мен. Искаше ми се да изкрещя, да му кажа да не бъде такъв, но
не намерих сили. Почувствах се прекалено нищожна в състава на голямото. Давам
си сметка, че може би, всички сме такива. Поне по-голямата част.
Стигнах до улицата, на която живея.
Тази улица, която през топлите дни е домът на детския смях. Асфалтът й крие
следите на велосипедите. Тя слуша мълчаливо хилядите разкази и дава път на
мечтите. Сега тя е безжизнена и замръзнала. Разбрах колко много обичам лятото.
Приканвам го в ума си чрез спомените и то винаги стопля премръзналата му душа.
Не искам да си помислям колко дни трябва да намерят своята кончина, за да може
любимият ми сезон да възкръсне отново.
Убедена съм, че времето лети
по-бързо, когато не мислим за него. И животът, казват, минавал така. Хората
умират, но сезоните продължават да живеят. Един човек винаги е готов и очаква с
нетърпение лятото на своя живот, но подготвен ли е за неговата зима?
Няма коментари:
Публикуване на коментар