Не съм посетила всички световни столици, но съм сигурна, че Париж е най-красивата. Поне една от най-красивите.
Не една седмица, не един месец, не една година, а може би цял един живот ти е нужен, за да опознаеш Париж, защото той не е само наредени една до друга забележителности. Той е неизменното вечно, а същевременно и самата промяна.
Модата и баналните картинки из интернет са само лъжливата фасада.
Le tour Eiffel – от идеята какво да има на това място, ругатните и недоволството до издигането й и до превръщането й в национален символ. Изградена без нито една заварка, носеща част от сърцето на града и чувствата на милиарди хора.
Notre-Dame de Paris(Парижката Света Богородица) – Готика. Витражи. Вдъхновение на писатели, сред които Виктор Юго. Дом на вярващите. Рай за пътеществениците. Причинява болки във врата поради стремежа да видиш стените и тавана до най-малката подробност. За да я разгледаш, ти е нужен половин час.
Montmartre – оазисът на художниците. Хора, които те дърпат за ръката, за да вложат цялото си старание в точно твоето изображение. Ако някой ден отидеш там, не оставяй уличка без твоята стъпка и изпий една бира, съзерцавайки пламенните души на парижаните и жадните за още по много от всичко туристи.
Rue des Francs-Bourgeois, която свързва 3-ти и 4-ти арондисман, разположена от Place des Vosges до кръстовището на rue Rambuteau и rue des Archives.
Архивът, който се помещава в малък замък с прекрасен двор.
Place des Vosges – мястото, където е живял Виктор Юго. Мястото, което е пълно с магазини – галерии, едно единствено кафене и красив парк.
Sacré Cœur – белият пратеник, кацнал на 130м. над Париж, наблюдаващ го с неговата история, красота, с неговите граждани и туристи, може би прощаващ грешките му със святото си сърце.
Павета, носещи история. Сгради – свидетели на събития. Паметници – носители на епохи. Улици, озвучени от джаз и котешко мяукане. Душа, ухаеща на Chanel, пееща за la vie est belle и Champs Elysées.
Под парижкото небе – минувачи, работещи, туристи, пътешественици, мечтатели, обичащи.
Под парижкото небе – сълзи на тъга и радост, усмивки и целувки.
Парижкото небе – купол на всичко прекрасно на едно място, за което някога си чувал.
Париж – такъв, какъв е бил, е и ще бъде. Такъв, какъвто знаем и такъв, какъвто никога няма да опознаем докрай.
Paris sera toujours Paris…
П.П. „Дом е там, където дупетото ти седне.” -
Няма коментари:
Публикуване на коментар