Есето, което най-много обичам да пиша

                   (По зададена ми тема от маестро Румен Бальозов) 

    Обичам да пиша. Да пиша върху различни теми, проблеми, събития. За хората не толкова като сбор, изчерпал смисъла си, а като разноцветни субекти, оформящи сложното множество. Но колкото и да обичам писането, толкова и не го обичам, защото....
    Есето, което най-много обичам да пиша е животът. Единственото произведение, което се пише от абсолютно всеки един човек, върху чиито страници всяка ръка изпитва моменти на затруднение да продължи.
    Животът с всичките му върхове, спадове, трудности, радости и спиращи дъха мигове е най-четената и писаната книга. Най-голямото изпитание. Най-вълнуващото преживяване. Но най-тъжното в тази история е, че има хора, които не живеят, а само съществуват. Трупат богатства, които пазят ревностно. Стараят се да не се влюбват, защото се страхуват от болката. Пият, за да забравят грешките, вместо да се поучат от тях. Критикуват другите заради собствените си недостатъци. Завиждат, защото не разбират колко щастливи могат да бъдат и те. Мразят, защото обичат да изглеждат недостъпни. Дишат, за да могат да продължат затвореното си съществуване. Бързат, за да не закъснеят за работата, която ненавиждат. Ядат храната, която им е омръзнала. Гледат филмите, които познават до болка. Харесват програмите, които са лесносмилаеми. Женят се по сметка и раждат деца, за които не се грижат. Наричат се „хора”, защото това е, което са научили в училище.
    Отказвам.
    Отказвам да водя живот, който притъпява емоциите и замъглява мисълта. Всяко едно вдишване трябва да е надежда, а всяко едно издишване – благодарност. Всяка болка – урок, всеки крах – продължаване, всяка победа – равносметка. Предпочитам да страдам истински, за да мога да разпозная радостта. Да ме боли, за да знам, че линията на живота ми не е права.
    Да пишеш това есе е най-голямото и отговорно човешко задължение.